Описвам по—надълго първата ми среща с Пер Гоше не защото имам слабост към подробностите, а защото тоя човек, бъбрив като повечето южняци, изрече една мисъл, която заседна дълбоко в душата ми. Той каза, без сам да се замисля нито миг над думите си: «Ето как се пресичат пътищата на хората, докторе!» Нашите пътища се пресякоха и пресечката, поне що се отнася до мен, остави в душата ми дълбока и незаличима следа.
Вечерта при Пер Гоше дойде жената, чиито дрехи бях забелязал в долапа. Дойде Мари. Като ме видя до масата с хризантемите, тя ужасио пребледня, толкова, че едва не припадна. Горката, устните й едва можаха да прошепнат: «О, вие ли сте!», и аз скочих, за да й отстъпя мястото си на стола. А Пер Гоше се засмя:
— Нали ви казах, докторе, че ще имате днес още един сюрприз!
Стори ми се, че в смеха му прозвуча някаква нотка на скрито злорадство, но може би се лъжех, аз самият бях развълнуван не по—малко от Мари. А когато човек е развълнуван, много неща стигат до слуха му преиначено, понякога фалшиво. I
— Имате право, Пер Гоше! — рекох. — Не очаквах, че ще се срещнем с тази дама в кръчмата на братовчеда Морис! И ти, Мари — обърнах се към нея нарочно на ти, — не очакваше, че ще се видим тук, нали?
— Ние ще имаме един малък разговор тази вечер! ——каза Мари. Бузите й бавно започнаха да възвръщат естествен им си цвят. — Чакаме още двама другари.
— Случайно узнах, че живееш тук! — казах небрежно Като захванах да тъпча лулата си с тютюн — Видях в долапа черното ти манто. Нали беше с него, когато се срещнахме през есента под Вандомската колона?
— С него бях — каза ни жива, ни умряла Мари.
— Тя не се прибира доста време вече в квартирата си — кимна към нея Пер Гоше. — Поради същите причини, докторе, които подгониха и вас за кръчмата на братовчеда Морис!
— Какво да се прави! — повдигнах рамене.
Мари мълчеше поруменяла. Тя гледаше като хипнотизирана хризантемите. Дожаля ми. Но за нея ли, за себе си ли — не разбрах.
Дойдоха другите двама — докери от пристанището. Те бяха на ръст съвсем докери — ниски и плещести, с дебели, яки вратове. Единият беше синеок и гледаше добродушно, по детински някак; другият, с жълтеникави котешки очи, имаше вид на човек, комуто мъчно «минават» разни «номера».
Мари погледна часовника си, после се обърна към Пер Гоше.
— Мисля, че може да започваме вече? — И като го видя да кима благосклонно, тя се обърна към жълтоокия: — И така, Луи, какво ново ще докладвате за «Жантийом»? Потвърждават ли се слуховете?
— Потвърждават се, мадам! — поклати глава жълтоокият.
— Каква «мадам» съм ви аз! — рече е кротък укор Мари. — Наричайте ме другарко, сестро, само не «мадам»!
— Потвърждават се, другарко! — продължи жълтоокият. — Слуховете излязоха верни. Нека да каже Гастон какво е чул от съседите!
— От кои съседи? — сепна се Гастон.
— От нашите хора, дето работят на Ке дьо Берен!
— Ами да! — усмихна се Гастон. — Съседите най—достоверно казват, че «Жантийом» е ангажиран за през новогодишната нощ от трима висши гестаповски началници. Двама от тях ще тръгнат към единайсет и половина часа вечерта от Ке дьо Берси, като натоварят на «Жантийом» новогодишната кльопачка и пиячка. Малко преди дванадесет часа ще вземат третия офицер от лувърския кей, който пък ще натовари сандък с илюминации. «Жантийом» ще бъде разкарван по Сена от някакво оберлейтенантче.
— От Берлин са им пристигнали за тая вечер специални мадами! — обази се жълтоокият. — Откакто една наша отрови помощника на коменданта, нямат вече доверия в нашите курви. Викат си свои, от Берлин.
— Аз съм осигурила вече моторница! — каза Мари. — Когато «Жантийом» спре на лувърския кей, един от нас трябва да го приближи с моторницата и да подхвърли на палубата му новогодишен подарък. Кой е шофьор?
Двамата с Пер Гоше повдигнахме ръка.
За пръв път тази вечер Мари ме погледна открито и очите ни се срещнаха. И ми се стори, че в нейните очи се разплискаха на вълни, на вълни две мъчителни чувства — на безкрайно смущение и на безкрайна молба. — Защо се предвземате, Пер Гоше? — обърна се тя с укор към приятеля си. И многозначително замълча. В мълчанието й сякаш чух: «Ти представляваш Центъра, приятелю, и отлично знаеш, че не е уместно да участвуваш в подобни акции. Защо наистина се предвземаш?» — А вие — тя се полуизвърна към мен, — вие сте чужденец!
— На него е разрешено! — каза Пер Гоше. — Той се води като наш.
— Но той е чужденец все пак!
— Няма «чужденец»—«нечужденец». Той е наш. Толкоз.
— Тогава ще ида с него и аз! — каза твърдо Мари.
Пер Гоше я изгледа учудено, стреснато, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После очите му изригнаха яростни пламъци, чисто по тореадорски. Но изглежда осъзна след миг само, че е ПЕР ГОШЕ, и се овладя.