— Както искаш, това си е л и ч н а твоя работа! — рече той.
Останалото за тая вечер са подробности. Ще ги спомена с няколко думи. Като стана време за лягане, Пер Гоше ми посочи леглото, което беше до вратата и ме предупреди, че там спяла Мари.
— А ние двамата ще спим тук. и той кимна към леглото, което беше под прозореца.
Ние бяхме едри мъже, беше достатъчен само един поглед, за да ни стане ясно, че то не може да ни побере двамата в никакъв случай. Тогава Пер Гоше извика по южняшки: «По дяволите! — И още: — Спете вие двамата тук! Аз ще се кача на тавана!» — и бързо излезе.
Останахме с Мари сами. Тя седна на леглото си прекършена, захлупи лице в шепите си и като че ли замря.
Постоях някоя и друга минута, без да продумам. Какво можех да й кажа! После взех балтона си и отидох в кръчмата, при братовчеда Морис, да му правя компания. Бяха останали край масите двама—трима клиенти но и те скоро си отидоха. Братовчедът Морис заключи, постави на тезгяха две шишета с коняк и заговорнически ми смигна. Отговорих му по същия начин. Приказвахме си до среднощ, сетне събрахме няколко маси и всеки се зави с палтото си. Братовчедът Морис захърка почти моментално. А аз до призори си мислех за какво ли не и бтагославях шишето с коняка едва ли не със сълзи. То ми беше помогнало да приема някои неща такива, каквито бяха, и да не дълбая мозъка си с проклети въпроси.
31 декември, 1943 година. Десет часът вечерта.
Над Сена беше паднала лека мъгла, прехвърчаше рядък, ситен снежец. Пред моста Толбиак ме посоешня жълтоокият докер Луи. Бях с испанско таке, в левия вътрешен джоб на шофьорската си полушубка усещах тревожната и солидна тежест на 9 мм броунинг беше въоръжил Пер Гоше.
— И сега не е лошо — рече Луи, — но ако се посгъсти мъглата, ще стане още по—добре!
Преминахме мълчаливо през моста и на другия край ни посрещна един дребен железничар, с фуражка, без шинел. Луи ми пожела успех, стисна ми ръка за Новата година и си отиде. Направихме десетина крачки по кея, срещу течението на реката, и из мъглата се появи, изплава сякаш, силуетът на Мари. Познах я макар че носеше фуражка и палто на служещ от държавните железници.
Стиснахме си мълчаливо ръце.
Беше тихо, както бива винаги късно вечер по този кей. Минахме през няколко реда релси, заобиколихме вагони и отново се оказахме срещу моста, пред един доста усамотен товарен вагон.
— Ще влезете в будката — прошепна железничарят. — Прозорчето гледа точно към онова място насреща където ще акостира «Жантийом». Видите ли светлините му, слизате по рампата и се настанявате в моторница! Тя е завързана на първия кол от дясната страна на Тобиак. Моторът й уж е обезшумен, но вие не натискайте твърде газта. И не забравяйте да дръпнете шнура на пакетчето, преди да го прехвърлите на «Жантийом». Е... — Помълча някое време и ни подаде ръка: — Лека нощ и честита Нова година! Да ни донесе победа и да е чиста от бошове!
Изчаках го да изчезне в мъглата, после отворих портичката на кабината, влязох вътре и подадох ръка па Мари. Седнахме на тясната дъсчена пейка и веднага се почувствувах, като да съм в някакъв батискаф, на самото морско дъно, толкова глуха и потискаща беше тишината. Едничкият шум, който стигаше до ушите ми, беше дишането на Мари. Погледнах през прозорчето — светлините на отсрещния бряг се сливаха в мъглата като едно лъка тушно жълтеникаво сияние.
— Непременно ще забележим «Жантийом»! — рекох на Мари. — Не се безпокой. — И понеже тя мълчеше продължих: — Сега е десет и четвърт. До единадесет и четвърт имаме на разположение цял един час!
— Да! — каза Мари.
Усетих я да трепере като от треска. Кабината беше един хладилник.
— Много ли ти е студено? — попитах.
— Има ли значение!
Взех ръцете й, бяха ледени. Започнах да ги разтривам, приближих ги до устата си, духнах им, както се духа в ръцете на изстинало дете. Тя не се противеше.
— Нали няма да помислиш нищо лошо, ако те прегърна? — рекох. — Ще ти стане по—топло!
— Няма! — прошепна тя.
Прегърнах я през раменете, а ръцете й скрих под палтото си.
Така седяхме в тъмнината, на самото морско дъно сякаш, и мълчахме.
— Мари — извадих за секунда—две ръцете й от пазвата си и ги целунах, — какво да ти пожелая за Новата година?
— Каквото ти хрумне! — каза Мари.
— Най—напред — рекох — да дочакаш победата.
— А после?
— После да си много, много щастлива!
— А как например?
— Да работиш, без да се притесняваш и да те притесняват; да имаш съпруг, който да те обича; да имаш време да мечтаеш и да си спомняш без тъга за миналото. Какво друго? Е, и деца, разбира се!