— Прекалено си мил! — каза Мари.
А на мене би ли пожелала нещо? — попитах.
Мари помълча, после рече:
— Никога, никога да не става нужда да протягаш ръка на жена, която гонят полицаи!
— Друго?
— Да бъдеш щастлив!
— А как например?
Почувствувах, че се усмихва, тънката ледена корица помежду ни беше започнала да се топи.
— Да работиш, да имаш съпруга — впрочем, ти я имаш, извинявай! Да ти остава време за мечти и да си спомняш — не с лошо, а с добро — някои минали неща.
Целунах я деликатно по устните. Тя едва ми отговори, но отговори.
— Хайде да си представим, че идната Нова година пак ще бъдем заедно. Как си представяш новогодишната вечер?
Тя се притисна силно до мен и въздъхна. После рече:
— Ето как си я представям. Пак сме двамата в оня бар, под станцията Трините. Оркестърът свири «Les patineurs». Ти ме каниш да танцуваме и аз слагам ръката си на рамото ти. Танцуваме.
— После?
— Няма «после». Това ми стига. Танцуваме. Оркестърът свири безкрайно «Les patineurs». И ние безкрайно Танцуваме...
Наведох се да я целуна, но се сепнах — стори ми се, че в прозорчето се появи светлина. Изправих се — на отсрещния бряг блещукаха размазано светлините на «Жантийом».
Ето как се развиха нещата по—нататък. Накратко.
Изтичахме по рампата до мястото, където беше вързана моторницата. Мъглата беше се разредила, но затова пък над света се сипеше прекрасен сняг. Видимостта беше станала още по—лоша, годината, която си отиваше като че ли беше решила да се покаже добра към нас.
Отвързах лодката, седнах зад кормилото, Мари — до мен.
Направих широк завой, за да изляза в гърба иа «Жантийом», но по—надалечко. Угасих мотора. Водата се плискаше около бордовете, а снегът се люшкаше и ни криеше в диплите си.
«Жантийом» потегли най—после. Изчаках да вземе преднина, запалих и едва—едва подадох газ.
Така го следвах отдалече, докато той стигна лувърския кей и пристана. Тогава дадох газ и като стигнах на петдесетина метра от кърмата му, изключих. Течението бързо ни понесе и след около две минути ние се изравихме с десния му борд. Тогава взех пакета, който беше оставен в краката ми, под кормилото, дръпнах шнура му и с едно малко усилие го прехвърлих зад фелшборда на «Жантийом».
— Бързо към кея отляво! — прошепна задъхано Мари.
Дадох рязко газ, после отнех и с риск да се обърнем направих рязък завой. Вода плисна в краката ни, загребах, но в последната секунда моторницата се изправи и плавно пристана на кея. Скочих, подадох ръка на Мари и буквално я изтеглих от седалката. Беше тихо, снегът се синеше на гъсто, кротко, шумолеше нежно, едва чуто н ушите ми. И в тоя миг отсреща изригна светкавица и адски трясък разтърси нощта.
Излезли бяхме на кея «Волтер», но накъде трябваше да бягаме, не ми идеше на ум. Мъгла сякаш беше обгърнала мозъка ми, голямото напрежение беше ми подействувало като силен аклохол.
Тогава Мари ме улови за ръка и ние хукнахме нанякъде. Изтичахме по една широка улица, после свърнахме наляво, по друга. Все тичахме, а наоколо ни беше пусто като в напуснат град.
После тръгнахме ходом, защото се задъхвахме, въздухът ни се свърши. И Мари все ме държеше за ръка. Насреща ни се откри нова пресечка и тъкмо се запътихме към нея, зад нас се зачу тропот на ботуши и прегракнал глас извика на немски: «Стой!»
Понеже забавих крачките си, Мари мина зад мен и като ме буташе по гърба, отчаяно викаше: «Надясно, надясно!» Екна изстрел и в същия миг престанах да усещам ръката й. Мари се строполи зад мен. Извръщдйки се, измъкнах броунинга и стрелях срещу фигурата, която излизаше из ресните на снега. Беше германски войник. Той залитна и се захлупи на плочите по лице.
Коленичих до Мари. И тя лежеше по лице, на снега. Извадих от шубата си фенерче и светнах — снегът беше почервенял под главата й. Взех ръката й, не усетих никакъв пулс. Изхълцах ли, изплаках ли, не знам. После се изправих, стоях миг—два втренчен в посоката, откъдето беше изскочил немецът, но отпреде си виждах само сняг. Около мене имаше само сняг, пустош и тишина.
Мушнах обратно броунинга в джоба си и свърнах по улицата, която беше ми посочила Мари.
Лято 1258—о, есента, Монферие, в дома на Бернарови.
Благословете и ни пощадете!
Откъм Сен Бартелеми надойдоха облаци, заваля дъжд, по Монсегюр пълзят мъгли... Иде краят на есента, трябва да се стягам за Милано, защото усещам по кожата си как инквизиторите от Фуа ме дебнат и хищно потриват ръне. Изгарят от желание, тия зверове, да поправят грешката на Юг де з’Арси, палача на Монсегюр.
На втория ден след като пристигнахме в град Ним, немските богомили, които тук се наричат КАТАРИ (богомилите в цяла Окситания се наричат КАТАРИ), свикаха в залата на общината малък църковен събор. Тоя събор беше свикан всъщност от Учителя Йосиф, когото и тук почитаха като представител на българската богомилска църква. А българската богомилска църква, както и в Конкорецо, се тачеше като МАЙКА на всички богомилски църкви.