В залата на общината, която сеньорът на Ним предостави драговолно, дойдоха двадесетина катарски първенци, които тук наричат, както и у нас, «съвършени». И та като българските си събратя бяха окльощавели хора, ходеха с власеници — някои бели, други черни, — имаха смирени и кротки лица на светци, само очите им горяха. И очите на моя барон Людовик горяха понякога, но техният огън беше огън унищожителен, зъл, убиващ, а у тия хора той беше повече като светлина, каквато е например светлината на слънцето, когато изгрее внезапно през навъсен януарски ден. Такъв беше огънят в техните очи.
А за двата цвята на расата им, белия и черния, научих още през първия ден на събора. Бели власеници носеха съвършените, които във вярата си не се различаваха по нищо от вярата на Учителя Йосиф. Съвършените, дето носеха черните раса, наричаха себе си «драговищци» Тоя ден, като слушах пренията им с Учителя Йосиф, paзбрах в какво се различава вярата им от нашата вяра. Те смятаха Сатанаил за равен на бога. Драговищците казват: както Доброто е вечно, така и Злото е вечно. Бог на Доброто е нашият бог и син му — Духът Исус. Бог на Злото е Сатанаил. От началото на времената Доброто и Злото враждуват помежду си. Винаги е имало и винаги ще има Добро и Зло. Драговищците казват: само душите на тия от хората, които живеят строго по божите закони, изложени от Духа Исус, записани от евангелиста Йоан и отчасти записани от другите евангелисти; само тия души ще идат в царството божие и ще имат достъп до престола на Отца. А душите на всички останали, които не живеят по божите закони, но живеят по законите на Злото или само отчасти живеят по законите на Злото, или само отчасти по законите на Доброто — всички те са обречени на Сатанаил и ще бъдат в неговото царство до края на безкрайните времена.
Според богомилството на Учителя Йосиф душите на всички полуправедници и полугрешници, каквито са повечето от хората — ще пребъдат на някое от долните небеса и там ще дочакат Апокалипсиса, тоест Страшния съд. Когато според тях настане Страшният съд, Духът—Исус ще низвергне Сатанаила за вечни времена в огненото му царство, а полуправедниците и полугрешниците ще изведе от долните небеса и ще ги възведе на Седмото небе, където е царството божие и където блаженствуват душите на праведниците, дошли при Отца от деня, когато грешната им плът е била предадена на Смъртта.
На събора в Ним Учителя Йосиф казваше на съвършените, които бяха облечени в черни власеници, на драговищците:
— Начало на живота е Доброто и Доброто е родило живота. Злото унищожава живота, а не създава живот. Ето защо в начало е било Доброто, а Доброто е бог. Това отговаря на първите редове у Йоановия запис: «В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.» Защото Словото, както го е разбирал Йоан, е било Доброто начало — Доброто, което ражда живот.
Учителя Йосиф казваше още на драговищците, катарите, които ходеха облечени с черни власеници:
— Вие отричате Страшния съд и с това допускате у бога наличие на зла воля. Защото само бог със зла воля може да отвърне лице от разкаяните полугрешници и нолуправедници и да ги низвергне във вечните мъки, в царството на Сатанаил. Но ако у бога имаше наличие на зла воля, той нямаше да бъде Бог—Слово, тоест Бог—Добро. У бога няма зла воля и затова той ще изведе в деня на Страшния съд всички разкаяни полугрешници и полуправедници в своето царство, при светлината. А Сатанаила ще проводи в огъня, за да остане в света само Доброто.
Учителя Йосиф казваше на драговищците:
— Защо хвърляте в отчаяние обикновените хора, каквито са полуправедниците и полугрешниците, като им убивате надеждата, че все някога ще възлязат при Отца? Когато отчаяние обхване човека, у него доброто замира, а се възражда злото. Ето защо вие не бива да отчайвате хората. Като ги отчайвате, вие ги подготвяте за злото...
Вечерта на тоя ден сеньорът на Ним ме повика в замъка си. Неговият замък не беше внушителен и разкошен като замъка на миланския дук, но беше приветлив и дори по—отворен за слънцето от замъка на конкорецкия маркиз. Сеньорът беше в години вече, макар отвореното му лице, гръмкият му смях и охотата, с която вдигаше чашата, да заблуждаваха очите. Синът му, който присъст—вуваше на вечерята, беше с четири години по—голям от мен.