Бях под впечатлението на думите, които бях чул през деня от Учителя, затова не се отказах нито от едно от ястията, които ни поднасяха, но от всяко си взимах по малко. Не се отказах и от разните южни вина, които се разливаха на трапезата, но от всяко вино си отпивах само по глътка—две. Като ме гледаше такъв предпазлив, сеньорът се засмя и поклати глава:
— Виждам, сеньоре, че сте решили май да тръгнете по пътя на вашия катарски епископ. Ако продължавате по тоя начин, след година—две ще преминете, струва ми се, само на тревица и вода!
— О, сеньоре! — сложих аз ръка на сърцето си и му се поклоних. — Вие ме виждате в прекалено добра светлина. От душа ви благодаря. Но ще ви кажа, сеньоре, че аз не съм достоен за такава висока оценка. Никога не бих могъл да тръгна по пътя на нашия български епископ. Никога не бих могъл да бъда толкова чист в душата си, колкото е той, нито да пренебрегвам тялото си до такава степен, както той го пренебрегва. Аз съм полугрешник, полуправедник, сеньоре, не бягам от изкушенията, но не искам и да им се отдавам напълно. А катарите, както и българските богомили, са чисти хора.
— Това е вярно! — каза сеньорът и в знак на съгласие с думите ми вдигна чашата си и я изпразни до дъно. — Напълно е вярно! — повтори той. — Между моите катари не съм спипал досега нито един разбойник, крадец или клеветник. Те са изобщо добри хора. Но като споменахте за българските богомили, аз ще ви осведомя, сеньоре, че на север църквата и властите наричат катарите «бугри». По—презрителна дума от тая няма, сеньоре! Пък като гледам вас и като зная как българите са наредили императора Балдуин, не ми се вижда племето ви да е чак толкова загубено! Нали, сеньоре?
— О, сеньоре, нас си ни бива! — рекох с гордост. И понеже се възгордях, задето бяхме наредили императора Балдуин, позабравих се и преполових чашата си, а това вече не беше половин грях, ами цял. «Благословете и ни пощадете!» — щях да вдигна очи към небето, но се сепнах навреме и се въздържах.
След вечерята сеньорът покани мене и сина си в частния си салон. Когато прислужниците донесоха сладкишите и сладкото вино, той заповяда да затворят вратите и като ни покани да седнем по—близо до него, поверително започна:
— Ще ви съобщя едни известия, сеньоре, хоито не са добри нито за катарите, нито за мен, нито за целия Лангдок. Тази заран при мен дойде разярен владиката на Ним и насмалко не ме анатемоса, задето бях разрешил на катарите да се съберат в залата иа общината. Какво не ми надума само! Че съм покровителствувал еретиците, че вместо да изловя първенците им и да ги предам на съд, за да си получат заслуженото като врагове иа Христовата църква, на папата, краля и бароните, на сенешалите, владиците и благочестивите християни, аз съм ги пуснал в общината да си разпасват езиците пред целия свят и пред целия свят да хулят мъченическия кръст Христов! Само дето не протегна ръка да ми оскубе брадата тоя лукав служител на бога! Не го ли знам какъв е женкар и не знам ли, мислите, колко и кои булки е препипал на изповед!
На това място синът на сеньора се прокашля, но сеньорът само поклати глава.
— Туй го знаят всички! И ще ти кажа, сине, че ръката му е бъркала не само в пазви на обикновени жени от народа, ами е опипвала и прелести на блогороднички, на дами от фамилии, които имат собствен герб!
— По—добре да не говорим за тия неща, татко! — рече синът.
Сеньорът се умълча, после започна отново:
— Друг път тоя владика е разговарял смирено с мен, не е повдигал глас за каквото и да било, камо ли да ми се кара и да ругае! Но днес той се държа необикновено. Необикновено ви казвам, сеньори! Той си позволи, представете си, да ме заплашва с отлъчване от църквата и да направи оплакване, сетете се пред кого? Пред краля, сеньори, пред самия крал! ... Като чух това, аз кипнах и му казах, че ми е все едно пред кого ще се оплаква и че най—малко ме е еня от краля! Кралят да си гледа своя Север, а тук да не се бърка! Така му казах. Той изфуча и изскочи като ухапан, а аз се изсмях подире му колкото ми глас държи!
— Прав си, татко! — каза синът. — Защо трябва кралят да се бърка в нашите работи?
— Така е, сине. Така е, сеньори. Нашият владика се държа днес необикновено с мен. Но аз не съм злопаметен и щях да забравя тази случка, ако само час след него не беше ме посетил един виконт от Бургундия, няма да споменавам името му. Той пътувал за Монпелие по своя работа и понеже сме добри приятели още от младите си години, дойде да ме види. И като изпихме по чаша, знаете ли какво ми каза? Каза, сеньори, че папа Инокентий насъсквал бароните и графовете от Север, и крал Филип Август също, да ни ударят и да разчистят сметките си с нас, задето сме поддържали еретическа Тулуза и албигойските еретици, катарите. Инокентий е вълк и аз не се учудих, че е взел да вие срещу нас. Но пък да насъска Севера срещу Лангдок, срещу Окситания, която никому не пречи, а си гледа лозята и си живее кротко, това не можех да преглътна. Тогава моят виконт ми рече: «Приятелю, сдобрявай се с владиците и прави подаръци на черквите им, защото около Лион вече се събират войски!» Така ми каза и си отиде. И тогава чак се сетих защо беше се държал толкова наперено с мен нимският владика. Представете си, сеньори: около Лион се събират войските на Севера! Тоя вълк, Симон де Монфор, дето отдавна му текат лигите за Тулуза, ще тръгне срещу нас! Е, добре, добре, нека заповядат!