— Електроскалпела! — казах. И се зарадвах силно на спокойствието, което звучеше в гласа ми.
Операцията продължи четири часа. Служех си с електрически инструменти за рязане на кръвоносните съдове и за спиране на кървенето им. Опипвах тумора милиметър по милиметър. Изтребвах го на частици, по—малки от едва видимите капчици на росата. Сърцето на болния «притихна» опасно посред операцията, наложи се да го акти визираме с инжекции. Работата напредваше така бавноЛ че понякога ми се струваше времето спряло, а последнатЯ частица от тумора, която трябваше да изчистя, да е толкова далече, колкото например оттук до Индокитай — това разстояние трябваше да измина пеша, без да сесвиЯ рам по пътя дори за минута...
Когато мислех, че съм пристигнал едва до границите на Лаос, оказа се, че съм вече в самия център на Ханой и добре беше, защото сили ми бяха останали, колкото за един напръстник. Туморът беше изчистен до капка, таналото оставих да довърши моят асистент.
С войнишка стъпка стигнах до вратата на операцпоИ ната, а сетне, когато бях вече навън, изведнъж заприличах иа спукан плондер, отпуснах рамене и с колене, ито се прегъваха, стигнах до асансьора. Влязох в кабц^Н та си, отпуснах се на стола и някое време седях така, (Я затворени очи. После се уплаших да не заспя. ИзиаЯ от заключеното си долапче шишенце с коняк и <oiiH няколко едри глътки. Стана ми добре, живителна тЛ линка се разля по ?килите ми. Спомних си за моя болен, усмихнах се и рекох: «За твое здраве! Да живееш сто години!» — и отпих още една голяма глътка.
Когато се качих в отделението за реанимация, където го бяха настанили вече, моят човек беше със система на дясната си ръка, свързали го бяха с монитора и с апарата за електрокардиограми. Доктор Палиев се взираше в лентата, а Юлия бършеше с памук, напоен със спирт, бузите и лявата ръка на болния, като вееше по намокрените места с картончето за ежедневните анамнези.
Кой знае защо тази комбинация Палиев — Юла не ми хареса много. Палиев беше нашият красавец, 35—годишен самец, с леко олисяло теме и с пухкави червени устни на сладострастник. А Юла, нали казах вече, тя беше лъвица в най—голямата си сила, такава талия и такъв момичешки задник се срещаха веднъж в живота, и то случайно. Да, в комбинацията Палиев — Юла имаше нещо отблъскващо, а защо — един дявол знае, а може би само на мен така ми се струваше.
— Още ли не е излязъл от упойката? — запитах, като избутах не съвсем деликатно Палиев от мястото му пред електрокардиографа.
Какво пък, дявол да го вземе! Аз бях триумфаторът този ден и на мен се падаше славата, и такива като Палиев сами трябваше да ми струват място. Аз натрих мутрите на «благоразумните» си колеги, а оня сандък с кристалите и релетата да си удари шамар и да си подаде оставката! Сам професор Марков дойде да ми стисне ръката и да се суче наоколо ми, а вие, двамката, как пък успяхтеда се комбинирате в една смяна!
Дали от гласа ми, или присъствието ми веднага изпълни стаята със здравословни йони, клепките на моя болен трепнаха и той отвори очи. Той ме погледна, мен, разбира се, но така, както може да гледа човек, когото са извадили от гроба. И да ме убият, не мога да си обясня защо тия, дето излизат от дълбока упойка или от кома, гледат в първите секунди недоверчиво и тъжно, като че ли съжеляват за тъмния и глух свят на нищото, където са били!
— Браво, момчето ми! — рекох. — Ти се държа като гвардеец от стрелкови полк! — Исках да кажа навярно «като стрелец от гвардейски полк», но по дяволите! — Браво, браво! — повторих. — Всичко мина екстра, следа не остана от оня дявол, дето се беше загнездил в главата ти. Сега е в кофата за боклук!
Светлинки се появиха в очите му, а по още посинелите му устни се плъзна нещо като усмивка.
— Благодаря! — прошепна едва чуто той.
— Хм, хм! — прокашлях се аз нарочно издебело, за—щото в гърлото ми беше започнало да смъди и една из* дайническа влага излизаше в очите ми. Идеше ми да му кажа: «Ех, миличък, какво ще ми благодариш! Ние и двамата се борехме един за друг: ти — за моя престиж, а аз — за твоя живот!» — но не казах нищо подобно, а само кимнах към Юлия. — На нея трябва да благодариш! — рекох. — Защото тя те галеше с памучен по бузите. Аз за такава гальовност два пъти лягам на операционната маса, знаеш ли?
Той извърна очи към Юлия и наистина й се усмихна о лъчезарна усмивка. Но каква усмивка беше това! Една роза, забучена в жалка глинена ваза, извадена от някой хилядовековен гроб! Но тъй или иначе, моят човек и в това си тъжно положение се оказа на художническа висота: веднага оцени, с един мимолетен поглед само, лъвската стойност на жена като Юлия! Браво, момчето ми! Аз не залагам главата си за хора от какъв да е сорт!