Никой не хапна от сладките. Отказах се от тежкото черно вино, синът на сеньора отпи малко, само сеньорът изпразни чашата си. Като избърса устните си, той въздъхна и се обърна към мен:
— За всеки случай нека утре катарите да не се събират в общината. Кажете на вашия владика да ги съберо в някоя частна къща. Докато не разберем как стоят работите, защо да дърпаме дявола за опашката? Ако се наложи да воюваме, ние трябва да се подготвим, нали, а за да се подготвим добре, необходимо ни е време.
— Прав си, татко! — каза синът. — Лангдок не е готов за война. Северът има повече войски!
— Може да са повече, сине, но не са храбри като нашите!
Синът не отговори. Сеньорът пак се обърна към мен!
— Аз бих ви предложил да оставите вашия владика да си гледа работите, а вие, сеньоре, да прескочите до Безие и да разкажете на Раймон Роже Тренкавел, върховния суверен на Каркасон и Алби, какво сте чули от мен. Нека той да провери колко истина има в тази новина. Аз я научих от един мой бургундски приятел, в чиято чест нямам основания да се съмнявам. Ако сте съгласен да тръгнете още утре, ще наредя на един от моите адютанти да ви придружи до Безие.
Казах на сеньора, че нямам нищо против да тръгна за Безие дори още тази вечер, но бих искал по—напред да чуя какво ще каже за тази работа моят владика.
— Разбира се! — разпери ръце сеньорът. — Но аз бих ви посъветвал да не тръгвате тази вечер, а да изчакате утрото. Щом се разсъмне, да сте на път.
Бързаше сеньорът на Ним, бързаше! Виждаше се, че думите на бургундския виконт бяха подпалили душата му. И имаше защо! Шега ли беше една война със Севера, десетки барони и графове, че и със самия французки крал!
Разказах това на Учителя Йосиф. Той дълго мисли, омете молитвата «Отче наш» и най—после ми каза:
— Ние не се боим от войната, сине, защото войната носи смърт, а смъртта е за нас освобождение. Но тукашните сеньори са благосклонни към катарите и ако те се задържат по—дълго, ние ще имаме възможност да проповядваме учението Христово по—дълго време и да обърнем към истината много хора. Ето защо, сине, иди при сеньора Раймон Роже Тренкавел и му разкажи каквото си чул. И остани в град Безие. Аз ще те намеря там.
Тази нощ дълго не можах да заспя. Най—напред се упрекнах, дето се бях сам причислил към полуправедниците, полугрешниците. Гладна кокошка просо сънува! Какъв «полу» бях аз! Аз си бях направо грешник! И работите така се развиваха, че към натрупаните прегрешения ми предстоеше да притурям още цяла една планина от смъртни грехове! С такъв товар не приемат на никое небе, а изпращат веднага в пъклото. Сам се бях наредил, никой не ми беше крив.
После изведнъж се сетих за Мария и в душата ми нахлу тъга. Мария дойде като видение пред очите ми и аз коленичих пред нея и прегърнах коленете й. «Богородичке Моя — шепнех, — дето носиш детето ми в утробата си, прости ми, че те изоставих на чужди хора!»
И както притисках лицето си в полата й, изведнъж се Почувствувах малко гузен: думите, дето шепнех, сякаш бяха по—силни от мъката ми. Един строг човек, какъвто беше Учителя Йосиф, беше се прокраднал в душата ми и там мереше с кантар чувствата и думите ми. «Думите, дето ги шепнеш, са по—тежки от чувствата, които изпитваш. Затова криеш лицето си в полата й!» — съдеше ме той. Идеше ми да му кажа: «Лъжеш! Не мериш право!» — но си замълчах.
А може би в думите на тоя човек имаше истина. Аз бих срещнал случайно Мария на пътя си и ние бяхме живели с нея само няколко дена! Колко бяха нашите общи преживелици, нашите спомени! Инесса, че бяхме се целували две години, че бяхме си казали толкова неща; Инесса, с която се карах и която прегръщах — тя захождаше в душата ми, вече беше се превърнала в спомен, от който не лъчеше топлина. А Мария беше едно мигновение, една звезда, която пада и прави златна чертичка по небето, а сетне изчезва в мрака.
Тъгата, която ме заливаше, като че ли идеше от вината ми към нея; не извираше от сърцето.
Адютантът беше мой връстник, весел и сърцат човек, Казваше се Дезире, по фамилия е Лавенале. Когато излизахме от Ним, слънцето току—що изгряваше и всичко, което беше пред очите ни — равнината, далечните хълмове и още по—далечните планини на северозапад, — всичко беше потънало в една чудна розова виделииа. Магията на тази гледка сякаш въодушеви Дезире и той, като придръпваше юздата на коня си, запя с приятен глас една весела песен, в която се славеше оная любов, с която човек лесно се разделя. Розовото утро беше изчистило терзанията, които бяха ме споходили през нощта, и затова може би песента на лесната раздяла много ми хареса.