— Тази песен е съчинена от един нашенец, трубадур, казва се Пейре Кардинал. Той беше много хлътнал, бедният, по виконтесата Полина дьо Бовоар, съпругата на нарбонския виконт Дюмезнил. А Полина по туй време беше така хлътнала, нещастната, по Имберт дьо Раба, конт от Тулуза, че не кимаше на нашия Пейре дори за «добър ден». Тогава той се отчая и за да изрази мъката си, написа тази песен за любовта, с която човек лесно ce разделя. Това беше миналото лято, в Пуивер. Вие, сеньоре, не сте ходили в Пуивер, за да знаете колко е вълшебно там. В Пуивер се намира летният замък на фамилията Беранже, сеньори от град Безие. Та бедничката Полина, захласната по Имберт, дори не кимаше на Пейре, затова той изпя една вечер под прозореца й песента си за лесната любов. Ще ви кажа какво стана нататък...
На това място от разказа си Дезире нещо много се въодушеви, пришпори коня си и като извика: «О, господи!», като луд се понесе по пътя. Нямаше как, хукнах и аз подире му. А да се препуска по тая златна равнина сутрин, между лозя, смокинови горички и портокалови градини и насреща ти да свири топлият вятър, който духа Откъм морето, от югозапад — това е като силно вино: изпиеш една чаша и душата ти започва да пее. Настигнах Дезире и понеже и моята кръв се запали, забодох стремена и корема на коня и го надминах. Спрях под едно клонато орехово дърво. Дезире доприпка, кимна ми да сляза, а и той скочи от коня си.
— Сега ще ви накажа, сеньоре, задето ме изпреварихте! — рече той и войнствено размаха меча си.
— Сеньоре — рекох му, — вие и на шега не бива да се биете с мен, защото, без да искам, мога наистина да ви убия!
— Хайде, вие се уплашихте! — засмя се той. — Страх ли ви е?
Не обичам дори на шега да ме наричат страхливец, затова извадих меча си, но останах на място... «Нека той да ме напада — помислих си, — аз само ще се отбранявам!»
На шега, наистина, той връхлетя отгоре ми и замахва. Аз леко подложих меча си и отбих удара. Този човек на няколко пъти скача насреща ми, докато най—после ми омръзна. Направих крачка, замахнах и избих меча му.
— Защо се захващате с мен! — рекох. — Аз не съм ви ио мярка!
Отидох, където беше отлетял мечът му, повдигнах го и му го подадох.
— Това беше игра! — рече той. — Но вие май и на шега може да убиете човек. Аз не съм виждал мечка, но каго ви гледам, струва ми се, че мечката не ще да е по—силна от вас!
Той ме прегърна и ме потупа приятелски по гърба.
Преди да стигнем Монпелие, Дезире ме предупреди!
— Тук не обичат много катарите. Местният владика е енергичен човек и държи здраво в ръцете си тоя град!
В Монпелие само сменихме конете си и отново тръгнахме на път.
— Вие не довършихте историята с Полина и трубадура Пейре — рекох на Дезире. — Какво се случи по—нататък?
— По—нататък ли, скъпи сеньоре? Ами когато нещастният Пейре запял песента си под прозореца на бедната Полина, съпругът й, нарбонският виконт Пиер Дюмезнил, тъкмо се завръщал от любовна среща. Тоя строг човек, като видял да правят серенада на любимата му съпруга, излязъл от кожата си, грабнал китарата на Пейре и я разбил в камъните. След това уловил за яката самия Пейре и навярно щял и с него да постъпи по същия начин, ако благородната Полина не била изтичала от cпалнята си, за да се хвърли върху врата на своя свиреп съпруг. Страшният нарбонски виконт се опомнил, пpocтил на Пейре, като го ритнал само по задника и му заповядал да върви по дяволите. И тогава забелязал ужасен, че благородната му съпруга била само по нощница. И тъкмо се наканил да я завие с пелерината си, ето че една сянка с пелерина, вдигната над главата й, скочила от балкона на семейната му спалня и с бързина на елен се устремила към непроницаемите мрачини на парка.
— Тази сянка много ми напомня окаяния конт от Тулуза Имбер дьо Раба! — изръмжал свирепо Дюмезнил.
— О, Пиер! — увила ръце около врата му благородната Полина. — Ти виждаш винаги някакви сенки, като се завръщаш от виконтеса Емили Бертран. С какво вино те гощава тази сеньора, та разни привидения ти се привиждат пред очите?