Страшният Дюмезнил само скръцнал със зъби и си замълчал.
— Пък аз, ако бях на негово място — рекох, — щях да убия и двамата. И оня Имбер, и тая курва Полина!
— Господи! — едва не залитна от коня си Дезире. Ако при тия неща се постъпва по вашия начин, сеньоре, вълшебният Пуивер ще се превърне само за едно лято на истинско гробище. Ще оживее някоя и друга бабичка, за старците не гарантирам!
В град Безие пристигнахме привечер, бяхме капнали от умора. Градът изглеждаше богат, жителите весели, по улиците продаваха вино, наливаха го направо от бурета, поставени на дървено скеле. Около буретата имаше сковани маси, хората пиеха и вечеряха на открито. Навсякъде се чуваше смях, кънтяха младежки песни, a прозорците на къщите светеха като на празник.
Потърсихме виконта в замъка му, но оттам ни казаха, че от два дни не бил се прибирал и че ако искаме непременно да се срещнем с него, да сме го потърсили в Пуивер, щял да бъде до края на седмицата в Пуивер.
Настаниха ни в хубава стая, сложиха ни богата вечеря.
Като се навечеряхме, Дезире ми рече:
— Хайде да те водя при момичета, тук има големи хубавици!
Ходеше ми се, но реших да пазя място в душата си за други, по—неизбежни грехове.
Рано на другата сутрин тръгнахме за Пуивер.
Напуснахме замъка на Раймон Роже Тренкавел и като кървяхме все покрай южната стена на града, излязохме през вратата Свети Жак на широк път, който тозчас ни отведе на един стар римски мост. През него минахме широката река Орб и поехме пътя за град Нарбон. Този път, както научих от Дезире, бил римски и бил прокаран от римския император Домициан.
До Пуивер пътувахме два дни. Отначало се движехме през блатисти места, но от град Нарбон нататък излязохме на чудесни равнини, покрити, докъдето окото ти стигне, с лозя и овощни градини. Минавахме през богати градчета и села, където хората, доколко можех да съдя по дворовете им, не живееха лошо — навсякъде се чуваше грухтене на свини, квакане на кокошки, блеене на овци. Всяко село си имаше черквица и по едно охранено кюре. Според Дезире катарите по селата не бяха много — за разлика от градовете. А в градовете катарите ставаха все повече, колкото се отиваше по на юг и югозапад. Така в град Лезинян, който беше най—близо до Нарбон, те наброяваха тридесетина души и имаха един «съвършен». А в по—южните градове Лаграс, Дюфор, Арк и особено в Квилан катарите бяха стотици и сред тях имаше много «съвършени». Попитах Дезире на какво се дължи тази разлика в броя на катарите и той ми обясни. В градовете имало повече сиромаси. А в катарство се обръщали най—вече сиромасите. Селянинът си имал кокошки, свине, по някоя овца, а бедният гражданин притежавал само две ръце и тях ги продавал на предачниците и тъкачниците. Град Безие, който наброявал 20 000 жители, имал 200 съвършени и около 2000 катари.
При Квилан преминахме река Од и се насочихме към Пуивер. Местността беше хълмиста, а лозята и тучните морави, по които пасеше добитък, нямаха край. На югозапад се издигаха високи планини.
Изкачихме един хълм, пресякохме гъста и мрачна гора и пред очите ни се откри езеро, хубаво и святкащо на слънцето като погледа на окситанска девойка. Над езерото се издигаха кулите на красив замък, а встрани, потънали сред овошки, се виждаха къщите на самото село Пуивер. През един обиколен път се изкачихме до замъка и там бях приет от господаря на Каркасон и Безие, на половината окситанска земя, Раймон Роже Тренкавел. Този замък е обиколен от стена, която се защищава от две четвъртити и четири кръгли кули. След като се мине през рова по един подвижен мост, влиза се в обширен двор, в дъното на който се издига самият замък — прекрасна четвъртита кула, украсена с каменни корнизи и дъгообразни прозорци. Виждаха се по протежението на стените по—малки постройки, където са били настанявани гостите на фамилията Беранже от град Безие. Върховният господар на Каркасон, Алби и Безие виконт Раймон Роже Тренкавел, често е идвал и идва на почивка в тоя вълшебен кът.
Виконтът ме прие на третия ден, след като бях напуснал Ним. Той ме прие по обяд, така че имах възможност от сутринта до обяд да слушам разказите на бъбривия и сърдечен Дезире — къде били настанени благородната Полина и свирепият виконт Дюмезнил, през къде минавал красавецът Имбер дьо Раба, за да се прекачи в спалнята на Полина, и къде прекарвала времето си любовницата на страшния Дюмезнил, виконтеса Емили Бертран.
Беше средата на юни, в замъка бяха пристигнали вече доста гости, велможи от Безие и други градове, преобладаваше женският свят. Дезире ми посочи сред гостите двама певци — менестрели, както ги наричаха в тоя край. И двамата бяха младежи, носеха се контешки, пееха песни, съчинени от трубадури, и си акомпанираха с китари. Прекалено се набиваха в очи и затова не ми харесаха.