В замъка имаше три зали, разположени една над друга. Виконтът ме прие в най—горната зала. Тя беше просторна, светла, по два високи сводести прозореца гледаха на юг и запад. И от едните, и от другите се виждаха равнини, хълмове, проблясваха реки, мяркаха се в далечините високи планини. Чуваше се как вятърът свири в островърхия покрив на кулата, сякаш жужеха наоколо безброй пчели. Подът беше постлан с дебели килими; други килими, по които се виждаха везани фигури на хора и животни, висяха по стените. В ъглите беше окачено оръжие, а срещу прозорците имаше дивани, покрити с възглавници, украсени със сребърна и златна сърма.
В средата на залата беше поставена кръгла маса, покрита с атлазена покривка. На масата имаше сребърна кана с вино и две тежки сребърни чаши. Когато прислужникът ме въведе в залата, виконтът тъкмо наливаше вино в една от чашите. Той ми се усмихна и като остави каната, кимна ми с глава да се приближа.
— По фигура приличате на окситанец, сеньоре, макар с такъв ръст като вашия да няма много окситанци. А на лице напомняте Изтока, разбира се, ако бяхте по—мургав, щях да ви взема за мавър.
Виконтът едва ли имаше повече от 30—32 години, беше тънък, нежен на ръст, но лицето му беше като изрязано от камък, сурово и в същото време много одухотворено от очите му, които бяха гълъбовосиви и често променяха изражението си. Бяха ту замислени, ту весели, а навремени ставаха направо студени и зли.
— Наистина, сеньоре — рекох, — аз съм от далечна страна, казва се България, и хората и доста приличат на вашите хора по външност.
Той ме покани да седна, наля вино в другата чаша и едва забележимо ми кимна да пия. Докладвали му бяха, че по ранг съм някакъв си кавалер — не вървеше виконт като него да ме почете с наздравица.
— За България чух, когато се разнесе новината за гибелта на Балдуина. На Север вашата страна не се ползува с добро име — заради Балдуина и заради ереста, която нашите катари са възприели от вашите еретици. Да не би и вие да сте еретик?
— Не съм никакъв — рекох. — Но нямам нищо против катарите, макар да съм възпитан в двора на един ваш барон от Нормандия.
— Разкажете ми накратко живота си! — каза виконтът и очите му изведнъж станаха замислени. — Къде сте научили така добре франкския език и как сте попаднали и двора на барон Людовик.
Разказах му накратко приключенията си и забелязах, че отначало той ме слушаше разсеяно, а сетне с все по—нарастващ интерес. Когато му споменах за турнирния си двубой с Гийом де Борн, той ме потупа по рамото, наля ми вино, и на себе си наля и каза, че ще пие за мое здраве. Това беше голям жест от негова страна и аз се изправих и леко му се поклоних.
Разбира се, за Учителя Йосиф много не се разпрострях. Казах, че е старец, който очаква края си всеки ден, дошел да види своите събратя по убеждения, преди да се представи пред бога. За маркиза на Конкорецо споменах бегло, а за Мария не обелих нито дума. Защо трябваше да занимавам тоя голям човек със семейните си грижи.
На края стигнах до най—главното — за разговора си с нимския сеньор. Разказах му какво чул нимският сеньор от своя бургундски приятел.
Той мълча някое време, после стана от мястото си и започна бавно да се разхожда напред и назад. Поглеждаше мимоходом през прозорците и понякога кимаше с глава, като че ли оттатък, от далечините, някой му махаше с ръка: «Здравей!»
Завърна се отново на мястото си, очите му бяха станали студени, сивият им цвят напомняше отдавна изстинала пепел. Но погледът им беше остър и твърд като кованата стомана на моя меч.
— Ето какво, сеньоре — каза ми той, — най—напред никому да не споменавате нито дума за разправията си с Гийом де Борн. Да ви накарам да криете, че сте родом от България, че сте българин — не би било честно от моя страна. Човек не бива, дори когато е в крайна опасност, да се отказва от родната си земя. Но избягвайте да отваряте дума за България особено пред по—ревностни почитатели на папата и пред негови служители. Аз ще ви зачисля в свитата си като адютант и ще заповядам да ви се изплаща четвъртината от прихода, който получавам от една моя тъкачница в Каркасон. Засега това не е много, но след време работите в тази тъкачница ще се развият и вие ще получавате повече. Колкото до известието, че войски от Севера се събират около Лион — бургундският приятел на нимския сеньор не е излъгал. Папа Инокентий ме е увещавал неведнъж да предам еретиците от Алби, Каркасон и Безие на католическата черква, за да бъдат съдени и наказани. Понеже му отказвах, защото не е в традициите на моя род да предавам хората си комуто и да било — в традициите на моя род е да зачитам правото на хората да мислят, както си искат, и да вярват, в каквото си искат, — той се настърви против мен и повдигна целия Север против мен. Той обяви кръстоносен поход срещу моята земя. А на сеньорите от Севера не им е толкова чак до еретиците, колкото до моя Юг. На тях им текат лигите яа моя Юг. Ето защо събират войски в Лион. Като ме повалят, те се надяват, че ще им бъде по—лесно да глътнат Тулуза, където моят роднина Раймон VI е загубил от страх ума си. А такъв хищник като Симон дьо Монфор откога мечтае за Каркасон!