Не само че зная за този поход, но мога да ви кажа, сеньоре, и кои господари от Севера ще участвуват в него със свои войски. Това е бургундският дук, това е неверският конт, това са господарите на Сен Пол, на Женевоа, това е самият крал на Франция, Филип Август, който също гледа да сложи ръка на моя Юг и на Тулуза, макар че си има разправии с Фландрия, с Лотарингия и с английския крал. В похода ще участвуват със свои войски още десетина чакали от Севера, гладни за земя и грабежи.
— Простете, сеньоре, но защо не ги ударите в Лион, тия чакали, преди да са се обединили в една глутница, да ги изпреварите, преди да са тръгнали срещу вас? — Толкова ми беше харесала Окситания и така обикнах от пръв поглед тоя човек, че не можах да се сдържа.
— Не е в традицията на моя род, сеньоре, да нападам, преди да ме нападнат. Освен това, преди да стигнат до Алби, Безие и Каркасон, те ще има да чупят зъбите си на много места. Може да бъдете сигурен, сеньоре, че те никъде няма да бъдат срещани като драги гости. А пък Алби, Безие и Каркасон имат здрави стени и вдъхновени защитници. Аз не ги очаквам при Безие по—рано от есента.
Разказах на Дезире разговора си с виконта за войските, които Северът събираше около Лион. Помолих го да Предаде на нимския сеньор тоя разговор, тъй като аз оставах в Безие — виконтът беше ме назначил за свой адютант. Като чу тази новина, Дезире изпадна във възторг и горещо ме целуна.
— А знаеш ли какво разказват, че е казал оня ден твоят виконт на папските легати в Монпелие? Като го натиснали тия зловещи хора да им предаде своите еретици и да склони глава пред папата, той им рекъл: «Туй няма да стане, сеньори! Никой от рода Тренкавел не е предавал никого поради това, че той мисли по свой начин и по свой начин се моли на бога. И аз, Раймон Роже Тренкавел, няма да ви предам нито един еретик!» А като го заплашили с война, тоя великолепен човек рекъл на ония мизерници: «Моят меч ще защищава беззащитните, които вие ще гоните, моят дом ще дава подслон на бежанците, чиито къщи вие ще горите, моят хляб ще бъде раздаван на всички, които вие ще обречете на глад!» А, какво ще кажете, сеньоре?
— Ще бъда щастлив да умра за такъв човек! — рекох аз.
Виконтът остана в Пуивер пет дена.
Същия този ден, когато ме повика на разговор и ме назначи за свой адютант, той покани гостите на вечеря. Вечерята беше сложена в средната зала на замъка, която не отстъпваше по наредба на най—горната.
На тази вечеря аз се запознах с Есклармонд.
Гости на виконта бяха трима сеньори със съпругите см, една сеньора с дъщеря си и двамата менестрели, които споменах вече. Самотната сеньора беше облечена от главата до петите в черно. Тази жена на 32—33 години красавица и по фигура, и на лице, седеше от дясната страна на виконта, а аз седях срещу дъщеря й. Масата завършваше с менестрелите, за които споменах вече. Единият заемаше място до мен, от дясната ми страна, а другият седеше отсреща, до дъщерята на самотната сеньора.
В залата бяха запалени най—малко две дузини лампи, така че на масата беше светло, сякаш денят не беше си отишъл още.
Последна за вечерята пристигна сеньората в черно. Аз казах вече, тя беше хубавица, но такива зрели хубавици бях виждал доста. Дъщеря й пристъпваше до нея като някаква фея — за разлика от майка си, беше облечена цялата в бяло и макар да нямаше повече от 13—14 години, на височина беше като нея, а по хубост я надминаваше поне десет пъти.
Всеки си има своя мярка и свои очи за женската хубост, но като видях това момиче, аз си помислих в същия миг, че по—хубаво от него не бях срещал досега. Това момиче отстъпваше по женственост на Инесса, още повече пък на Мария, която щеше да разцъфти като роза след лве—три години. То беше тънко, гърдите му едва бяха набъбнали, раменете му бяха слаби и въпреки това аз не можех да откъсна очите си от него. Може би ме омагьосаше лицето му? Лицето на тази девойка беше миловидно, безкрайно нежно и деликатно, имаше нещо ангелско в него. Косите й бяха светлоруси, къдрави на едри вълни, очите й синееха толкова чисто, бяха толкова прозрачно дълбоки, колкото чисто и дълбоко беше ведрото окситанско небе. Лицето на тази девойка отговаряше напълно по нежност и изящество на още неразвитото й женско тяло, от него се лъчеше меко сияние, напомняше лунната светлина , която минава през тънък облак. Такова лице имаше тя: олицетворение на невинност, на съвършена хубост, която не беше сякаш земна.