Преди да седне на скамейката срещу мене, тя беше взела вече сърцето ми. Тя не беше още жена, а всички жени, които познавах до тоя миг, като че ли бяха по—малко жени от нея.
Виконтът ме представи с няколко думи на гостите и ма шега ме предупреди да не се заглеждам твърде в момичето, което седи насрещу мен.
— Без да искате, сеньоре — рече той, усмихвайки се, — ще му създадете неприятности. Майка му, сеньора Корба, съпруга на моя приятел Раймонд дьо Перей, е катарка, а сигурно знаете, дори по—добре от мен, че катарите не обичат НЕКУРТОАЗНАТА любов. Поклонете се впрочем на сеньора дьо Перей и й обещайте, че няма да гледате Есклармонд, дъщеря й, с очи на мъж.
Аз се изправих, поклоних се на сеньората, но не произнесох нито дума. Отде—накъде ще давам празни обещания? Това не отговаряше на моите разбирания за чест.
— Напразно смущавате момъка, сеньоре! — обърна се към виконта майката на Есклармонд. — Та моята дъщеря е още дете!
Няма да разказвам повече за тази вечер, защото за иай—главното вече разказах. Вечерята мина весело. Двамата менестрели изпяха по една песен и, кой знае защо, дяволът навярно беше се промъкнал в душата ми, взех, че и аз изпях една песен, онази, за месечинката. Тази песен, слушана през катарски уши, беше направо неприлична и не беше в реда на нещата да я пея пред Корба, но какво да правя, дяволът беше се прохмъкнал вече в душата ми!
Виконтът извади иглата от нагръдника си — тя беше златна и на горния й край святкаше скъпоценно камъче — и рече:
— Ще дам иглата си на тоя от певците, когото младата сеньора дьо Перей посочи, че е пял най—добре и че неговата песен е била най—добра!
Без всякакви колебания младата сеньора дьо Перей посочи мен.
— Браво, момиче! — каза виконтът. — Присъединявам се към твоето мнение! — и ме повика с ръка, за да ми връчи наградата.
Лицето на сеньора Корба беше потъмняло. Но тя надви смущението си и някак страдалчески се усмихна.
Да се усмихва както ще и колкото иска! Нищо не беше в състояние да ме отвърне от Есклармонд!
20
Само така, мой далечни събрате! Само така. С нищо и с никого не се съобразявай, когато има да гониш една благородна цел!
Оставих ръкописа на масата. Три дена бях се разхождал из Париж и страдал с баща си за Мари. Какъв романтик е бил баща ми, ужасно нещо! Оня Пер Гоше го оставя сам с Мари и той, вместо да си легне до нея, отива да зъзне при кръчмаря. Иди ги разбери тия рицари от 30—те години. Опасни хора!
После бях скитал с моя събрат по слънчева Окситания. Где го тоя Пуивер, тоя рай на галантната любов в днешно време! Че да ида в Пуивер и да заседна там, какъвто съм галантен любовник! Макар да почитам «куртоазната» любов, колкото почитам шапката си. Иначе съм само за Пуивер, ама где го?
Оставих ръкописа на масата. Време беше да се заема най—сетне и със собствените си работи.
Пресегнах се за часовника, който ми беше подарила Ана, да видя колко е часът. На ръката си имам японски «Сейко», електронен, но откакто Ана ми донесе тоя сребърен часовник с капаци, протягам ръка все към него. Колко било приятно да си има човек джобен часовник!
Особено пък — часовник с капаци! Старомодна работа, ама гъделичка чувствителността ти, натиснеш отгоре, пружинката щраква и капакът отскача. Чудо на техниката! Тия неща ги няма при ръчния часовник. Затова се пресягам за антиката, която великодушно ми подари моята бивша жена.
Тя ме гледа, както стои замечтано сред пшениците. А може би не гледа мен, а пшениците си и си прави сметка колко килограма на декар ще получи от тоя сорт. Нали в тоя чудодеен сорт е вложила душата си и всичките си мечти! Хиляда килограма от декар — това гали сърцето по—нежно от музика. Моцарт и Шуберт да пасат трева.
Но имаше мигновение, когато си представях, глупаво говедо, каквото съм, че мисли за мен!
Тоя часовник ме ядосва, но нямам сърце да го хвърля през прозореца. Ето — натиснеш винта, пружинката щраква и капакът отскача! Праща ли се по дяволите такавa машинка?
Струваше ми се, че откакто съм излязъл от света, се е изминало кой знае колко време. Бях живял с живота на Лукан пет години, с живота на баща ми — седем години. Всичко дванайсет години. Бях странствувал през тия дванайсет години къде ли не! С Лукан — от Пловдив до Солун, от Солун до Венеция, Милано, Конкорецо, Окситания. С баща ми — от Монферие до Париж, от Париж в София, от София — пак в Париж. Бях живял дванайсет години, скитал бях къде ли не — за ЕДИНАДЕСЕТ дена, без да ставам от леглото си. Бях преживял дванадесет бурни години за единадесет дни.