— За големи хора като вас, колега, не бих отишъл на голям риск. За такъв голям човек като вас например не бих заложил дори един грош. Но медицинската сестра Юла е малък човек, малките хора се нуждаят понякога от покровителство. Вие трябва да върнете Юла отново на работа, аз за това съм дошъл!
— Не ми подхожда, колега, да се интересувам какви чувства са ви довели. Но работата, за която сте дошли, не се решава по чувства, а по устав, наречен «кодекс». Медицинската сестра Юла Стоянова е подала оставката си сама. Ако иска да постъпи отново на работа в нашата болница, тя трябва лично да подаде молба. Лично! Такъв е редът. А дали ще бъде отново назначена, това е друг въпрос.
От формална гледна точка тоя тип беше абсолютно прав. Формалистичната му душица веднага беше напипала слабото място на работата. Юла не беше нито непълнолетна, нито невменяема, за да бъде представяна по пълномощие от друг човек. И понеже беше сигурен, че Юла никога не би се унизила с а м а да моли за милост, той натискаше педала — «лично да подаде молба»! Лично, ама Юла не беше от тия, дето лично падат на колене. Юла беше жена с достойнство, аз сам бях изпитал това на гърба си.
— Отказвате да назначите момичето? Така ли да ви разбирам?
— Отказвам да разговарям с вас по въпрос, който засяга друг човек!
— Хитро го измислихте! — рекох.
— Да се прилагат правилниците и законите, колега, не е хитрост, а дълг!
— А—ха! — засмях се. — Е, добре!
Почувствувах, че не ми достига въздух, по челото ми изби студена пот. Облегнах глава на креслото.
— Лошо ли ви е? — попита ме професор Марков. — Да извикам ли дежурния кардиолог?
— Благодаря! — рекох. — Нямам нужда от кардиолог, а ми трябва един празен лист. Дайте ми един празен лист.
Той ми даде и аз, като се наведох над бюрото му, написах оставката си и небрежно я тикнах под носа му.
Той прочете написаното, въздъхна и поклати глава.
— С вашето напущане, колега, болницата ни ще претърпи една невъзстановима загуба. Но понеже вие сте едно светило в медицината, аз чувствувам неудобство да се противопоставям на волята ви. Но съм длъжен да изпратя молбата ви в министерството, както му е редът.
— Вие ми познавате нрава! — рекох. — Напразно ще си правите труд! — И му подадох ръка.
— Моля ви се, почакайте! — заусуква се той. — Ей сега ще наредя да ви заведе до в къщи моята кола!
— Няма нужда! — рекох. — Благодаря. Решил съм да си ида до в къщи с трамвай.
И му обърнах гръб.
Лято 1258—о, Монферие, към края на есента. В дома на Бернарови.
Благословете и ни пощадете!
В Пуивер прекарах последните безгрижни дни от живота си. И понеже тия дни са свързани с младостта ми, споменът за тях е останал в паметта ми жив, времето е минало сякаш край него, без да го засегне.
Виконтът устройваше всеки ден игри. Веднъж се състезавахме на танци — двамата менестрели свиреха и пееха, а ние танцувахме. Арбитър на танците беше благородната Полина, която пристигна с мъжа си още на другия ден след нас. Благородната Полина наистина си я биваше, една разцъфнала южна роза, пищна жена на около 35—36 години. Мъжът й, контът Дюмезнил, сух като върлина човек, мрачен, нямаше вид на любовник, но кой ли можеше да разбере на какво са способни тия южняци!
Та когато се състезавахме на танци, благородната Полина беше арбитър. Тя сложи венчето на първенството върху косите на Есклармонд, като я обяви за най—грациозната и изящна танцьорка на Пуивер. Както му беше редът, всички се наредихме да поздравим девойката, като мъжете й целуваха ръка, а жените я целуваха по бузата. Когато дойде моят ред, аз се обърках и взех, че я целунах по бузата, и това предизвика голям смях. Есклармонд се изчерви, бедничката, а майка й, Корба, която единствена от жените не танцуваше, ме изгледа с най—истинско недоумение и дори с малко тревога.
— Той е чужденец, скъпа приятелко! — обърна се към нея виконтът. — Не познава още нашите обичаи, не му се сърдете!
Корба повдигна рамене, погледна ме още веднъж с недоумяващи очи и замислено поклати глава.
На другия ден се състезавахме на стрелба с лък. Стреляхме по една женска шапка на разстояние петдесет крачки. Дюмезнил улучи периферията на шапката, а аз и пронизах точно по средата. Всички се наредиха да ме поздравяват — жените ме целуваха по бузата, а мъжете ми стискаха ръка. Когато дойде ред на Есклармонд, аз изтръпнах, главата ми се замая и вместо да подам бузата си, подадох й устните си. И тя беше смутена, изглежда, защото не забеляза промяната и по този начин устните й попаднаха на устните ми. Гръмна пак голям смях, но добре беше, че я нямаше Корба. Не знам как щеше да ме извинява виконтът! На всичко отгоре и Есклармонд беше объркала конците, а пък тя не беше чужденка!