Да, това бяха навярно последните ми безгрижни дни.
В Безие заварих Учителя Йосиф. Той беше пристигнал два дена преди нас, настанили го бяха в замъка, изглеждаше ми някак посъживен, очите му, колкото и да бяха изтъркани от годините, излъчваха една особена светлина. Разпита ме за Пуивер, аз му разказах всичко с изключение на ония две случки с Есклармонд. Разбира се, не обелих нито дума за чувствата си към девойката, ако бях загатнал за тия чувства дори с една дума, щеше тутакси да ме презре.
Аз самият съзнавах греховността на чувствата си. Погледнати през очите на обърканите от дявола християни, те си бяха един чист грях, камо ли пък ако се гледаха през очите на истинските християни. През очите на Учителя те щяха да изглеждат чудовищно греховни: предателство спрямо истинската вяра и пълно тържество на сатаната. Защото аз бях забравил жена си, за която бях се венчал само преди един месец, от която чаках дете и която бях изоставил при чужди хора. Кой може да постъпи така? Само един окаян мъж, който пуска дявола в душата си и му става роб.
Съзнавах, че чувствата ми бяха греховни, но да ги изтръгна от душата си нямах сили. Затова се помолих искрено богу за две неща: да не срещам вече Есклармонд на пътя си, ако ли пък случаят ни събере — тя да е отдала вече другиму сърцето си и за мен да няма очи на жена.
Но макар и да скрих от Учителя Йосиф чувствата си, той не остана доволен от живота, който бях водил през тия дни.
— Напусто е текло времето ти! — рече той. — Празен е бил животът ти. Не си сторил нищо, което да е угодно богу и да е противно на дявола. Животът има оправдание, сине, само ако полагаш ден и нощ усилия да си с бога и да отваряш очите на заблудените за Духа свети. Ако измине един ден, без да си съблюдавал тия две неща, денят ти е бил пуст, напразно си живял. Аз се безпокоя за тебе, сине! Тоя град, в който сме отседнали, е богат със съблазни. Дяволът ще те изкушава на всяка крачка! Затова да се вземеш в ръцете си, чедо. Докато аз връщам катарите към истината за Сътворението, за да им вдъхна кураж и вяра и да ги подготвя за изпитанията, които предстоят — и тия изпитания ще са страшни, и те чукат вече на вратите — ти да седнеш над книгите, които сме донесли, и да ги преведеш на езика, с който говорят и се разбират най—нищите — на обикновения, франкски език. Латински разбират малцина, най—образованите, народът не познава тоя език и затова истините, които са в нашите книги, не стигат до него или мъчно стигат. Ето ти една задача, с която ще зарадваш бога и ще огорчиш сатаната!
Лесно му беше на Учителя да говори така, защото неговата кръв беше изстинала, а моята кипеше. От друга страна, тая заръка дойде тъкмо навреме, защото в часовете, когато не се разсейвах с нещо, една болка, близка до отчаяние, впиваше нокти в сърцето ми. Не се ли улисвах с нещо, веднага изпадах в страшни съмнения: не бях ли преминал вече чертата, зад която имаше само ад и никакви надежди дори за първото небе?
Хванах се за книгите и работата с преводите потръгна, но не бяха се изминали няколко дни, когато виконтът ме повика отново. Този път срещата ни се състоя не в замъка му, издигнат в югоизточната окрайнина на града, в ъгъла, където се срещаха източната стена с южната стена. Срещата ни се състоя върху терасата на една огромна кръгла кула, наречена «Тур Вентуз». Тази кула се издигаше на онова място, където западната крепостна стена правеше чупка, за да се спусне на юг и югозапад. Наляво се виждаше църквата «Сен Назер», построена върху една скала на стотина крачки извън градските стени, а насреща ни влачеше тихите си води голямата и дълбока река Орб. Виждаше се по на юг старият римски мост, през който се отиваше за град Каркасон. Един широк стръмен път, покрит с плочи, съединяваше този мост с южната врата на града, наречена Сен Жак.
И така, срещата ни се състоя върху терасата на Тур Вентуз. Тука бяха дошли десетина висши офицери и велможи, католическият владика — в разкошно лъскаво расо и синя наметка, украсена със златни ширити, с разпятието на гърдите си — от злато и украсено със скъпоценни камъни; малко встрани от групата стоеше човек в бяла конопена власеница, сгърбен и притеснен, чувствуваше се очевидно не на своето място. Навярно беше представител на катарите, които изповядват българското богомилство.
Виконтът беше с бял плосък калпак от скъпа кожа, с червена пелерина и червени ботуши. Бяхме нависоко, духаше вятър и той, както беше изнежен и зиморничав, а може би и защото се вълнуваше, потръпваше от студ и току се завиваше с пелерината си. Повика ме да застана до другите офицери и започна: