— Ваше светейшество, сеньори! Вчера получих известие, че последните отряди на ОС17 са напуснали околностите на Лион. По долината на река Рона се спускат към нашия Юг. Претекст за тоя кръстоносен поход срещу нас са катарите, бугрите, както Северът презрително ги нарича, тъй като ние отказахме да ги предадем. За катарите претендира папата, а за земята на Юга под предлог, че искат да унищожат «бугрите», претендират бароните на Севера и кралят на Франция. Но както не предадохме катарите, така няма да предадем, разбира се, и земята си. Ваше светейшество, вие сте подчинен на църквата, която вдигна кръстоносния поход срещу нас. Затова вие може да напуснете моя град още тоя час. Ще ви бъде неудобно да стоите в един град, чиито жители ще се бият на живот и смърт с папската войска.
— Сеньоре, докато има дори само един християнин в Безие, аз няма да напускам пастирския си пост! Аз съм пастир и ще стоя при стадото си.
Наду ме смях. Какъв пастир ще е тоя лъскав владика!
Виконтът се обърна към човека в бялата власеница:
— Аз не ви предадох, сеньоре, но в замяна на това съвсем не ви задължавам да се биете с кръстоносците. Зная, че вие сте миролюбиви хора и че войната ви е чужда.
— Ние сме миролюбиви хора и войната ни е чужда, както светлината е чужда на мрака, сеньоре. Но в случая вие защищавате божията истина, а не истината на дявола, ватова ние ще ви подкрепим с каквото можем и според силите ни.
— Както намерите за добре, сеньоре. Ние няма да се откажем от каква и да е помощ, стига да е истинска и да се дава от сърце.
Той помълча, загледан в синьосивите води на Орб после рече:
— Ваше светейшество, и вие, сеньоре — обърна се той към представителя на катарите, — може да си вървите, аз ви чух.
Владиката вдигна ръка, благослови ни и с надменно вирната глава тръгна към стълбите пръв. Дори не погледна към човека с власеницата — за него той беше изчадие дяволско, боеше се да не оскверни душата си, ако, не дай си боже, погледът му попаднеше случайно на него.
Когато и катарът си отиде, произнасяйки своето «Благословете и ни пощадете» с очи, отправени към небето виконтът се обърна към свитата си:
— Кръстоносците имат своя съюзник пред нас, това е нашият владика. Трябва добре да се внимава да не би в някой критичен момент за нас той да се превърне от съюзник в «помощник» на ОС! Разбирате ме за какво намеквам, нали? А що се отнася до тая проклета ОС, ако разбойниците не срещнат сериозна съпротива от градовете между Ним и Безие, ние ще ги видим до края на месеца как се приближават към нас по тиберийския път. Какво пък, нека дойдат! Нека си изпочупят зъбите в нашите високи и яки стени, в нашите кули и барбикани! Ние ще издържим обсадата им до есента. А като дойде есента и ливнат дъждовете и пълчищата им започнат да се разлагат, на помощ ще ни се притече нашият приятел арагонският крал! Тъй че никакво униние и никакви излишни страхове, сеньори!
— Нашият Юг не ражда страхливци, сеньоре! — обади се малко засегнато контът на градчето Лаграс, който командуваше каменометните машини. — Ние ще ги бием и те ще се завърнат посрамени в своя Север!
Другите одобрително закимаха глави.
Виконтът каза:
— Върховен началник на ОС е Арнолд Амори, папски легат и абат на манастира «Сито». Военачалник е известният на всички ви Симон дьо Монфор. С него трябва да се воюва сериозно.
— Какво имате пред вид, сеньоре? — попита комяя дирът на каменометните машини.
— Първо: да се осигури градът с храна за една продължителна обсада. Второ: да се разположат върху южната стена и върху югозападната, от моя замък до тази кула, всичките каменометни машини, с които разполагаме. Това трябва да стане, тъй като ОС ще атакува града откъм юг и най—вече югозапад. И трето: никой и в никакви случай да не извежда войски навън, да не излиза на открит бой. Когато нашият час удари, тогава ще покажем на ОС какво можем и на какво сме способни! Имате ли въпроси, сеньори?
От тоя ден бях включен в работите по отбраната на града, така че за превода на книгите не ми оставаше миощ време. А на 15 юли Учителя Йосиф реши да изпрати книгите в Каркасон.
Сега си мисля, че това негово решение му беше внушено направо от бога.
А ето какво се случи на 22 юли през същата тази нещастна година:
На 21 юли по обед в града настъпи голямо оживление. Начало на оживлението дадоха бойните тръби, които свиреха тревога и свикваха бързо войската по стените. Превеждах последната страница от едничката книга, която Учителя Йосиф ми беше оставил книгата, в която беше изложено нашето разбиране за сътворението на света и за Апокалипсиса; но като чух тръбите, захвърлих перото, изскочих на двора и по първите стъпала, които са мярнаха пред очите ми, излетях на стената. Там заварих виконта, командира на каменометните машини Мартин дьо Беранже и още двама—трима офицери от свитата му. Всички гледаха със съсредоточени лица на изток, по посока на тиберийския път. От далечината се задаваше един огромен прашен облак, сред който проблясваха множества пламъчета. Не беше нужна много досетливост, за да съобрази човек, че това беше оръжие, което блестеше на слънцето.