— Сега да се наспиш хубаво — рекох, — а утре ще си разказваме вицове. Аз зная един много смешен виц.
После погледнах кардиограмата на Палиев, защото той се размърда някак неспокойно на стола си. На бялата лента личеха тук—там неприлично разкрачени «У»—та — нарушения на сърдечния ритъм, — а в частта на сектора за оросяването на миокарда повечето «Vs—та бяха слезли под чертата на минимума.
— Дайте му нещо екстрено за подсилване! — рекох., — Какво е налягането?
— Ниско! — повдигна рамене Палиев.
— Е, ще се оправите, не ви е за пръв път! — рекох. А на болния кимнах весело: — До утре!
Но онова триумфално чувство вече беше се стопило в сърцето ми. Там като че ли беше се настанила една сива и глуха пустота. Причини за сериозна тревога липсваха, дори за една средна тревога нямаше причини, а защо излязох от реанимацията с празно сърце — не можех да си обясня.
4
Живеех в Лозенец, на улица «Журналист», близо до старата пивница «Под липите». Тази пивница се намирате на ъгъла на улица «Журналист» и шосето, което водеше за някогашната семинария, сега Дворец на пионерите. Тя помнеше отдавнашни времена. Поне аз я знаех от времето, когато бях ученик в отделенията. Тогава зиммно време се спускахме по наклоненото й платно с шейни. Движението беше слабо, автомобил я минеше през ден—два, я не. Тогава още на мода бяха файтоните. Оттатък шосето започваше гъста борова гора. Аз бях от ко—маичите и понеже на ръст бях едър и висок, здраво пердашех воините от другите племена. Но след битките бързо < е сдобрявах и на пострадалите от томагавката ми (един жилав боров клон) щедро раздавах стъклени топчета, капаци от цигарени кутии и печени леблебии. Бяха сиромашии следвоенни години и удоволствията ни бяха скромни.
Къщата на баща ми беше едноетажна, но масивна, с дворче откъм Витоша. В тази къща живеем и сега с жена ми. Баща ми я беше наследил от брат си, гимназиален учител, ерген. Докато да събере пари и дигне къщата, животът на чичо ми бил изтекъл, не му останали ни сили, ни време да се задоми.
Тази къща имаше три стаи, разположени в кръг около един просторен салон. За какъв дявол е бил на чичо ми такъв огромен салон? Баща ми се опитваше да обясни: щял да служи за нещо като камерна концертна зала... Па удивлението ми той се усмихваше с усмивка, в която имаше едновременно и съчувствие, и състрадание. Човекът предполагал, че ще се ожени някога, че ще му се роди син или дъщеря, а този син или тази дъщеря щял да изучи в консерваторията за пианист или пианистка. Пианото било мечтата му. «Ти — със слабост по живописта, той — но музиката! — смеех се аз. — Що за отнесени хора по изкуствата сте били?» «Това иде от дядо ти» — отговаряше замислено баща ми. Той майсторял ракли и писани сандъци, свирел изкусно на кавал и стрелял с пищов изумително, като роден харамия. На 28 години заминал за Одеса, уж да си набави инструменти някакви, но се запилял в Петроград и взел участие в бунтовете през 1905 година. Заточен в Сибир, побягва и се завръща в България. Аз го помня от туй време, бил съм ученик в отделенията В Търново е била образувана вече социалдемократическата партия и баща ми навярно ще да е бил горещ неин поддръжник. После — защо и как — отива да се бие с илинденци срещу турците. Заточен в Анадола, пак успява да избяга — този път в Гърция. Но не се завръща в Арбанаси, а с един параход прецапва океана и слиза в Централна Америка, за да се бие с испанците. Къде оставя костите си, дали в парагвайската, уругвайската или венецуелската и прочие земя — никой не знае. Той не е бил знатен човек, не е командувал армии, за да се запишело името му в историята. Бил е обикновен, прост арбанасец със скитническа и бунтовна мая в душата си.
«Майка ми била от заможен, богатски род. Като изчакала някое време мъжа си, тя се развела с него «задочно» и се омъжила за търновския окръжен инспектор по просветата. Вторият ми баща бил скоро преведен служебно в София, където довел и майка ми. Той беше тих човек, канцеларист по професия и по душа. Но прие мен и брат ми като свои. Мен изучи за доктор, брат ми завърши филология. Майка ми го надживя, почина една година преди аз да замина за Испания.
Брат ми, който дълги години събира пари за тази къща, носеше повече от чертите на майчиния ми род. Той беше кротък, пестелив и трудолюбив. Само дето фантазията му скиташе по разни мечти за «камерни» музикални салони и концерти, само по това той се родееше със скитническите пориви на нашия неспокоен баща.»