По цялата стена, чак до вратата, в която опираше пътят от Монпелие, цареше необичайна тишина. Каменометчици и стрелци, тия бъбриви хора, бяха замлъкнали изведнъж, сякаш по заповед. Всички гледаха, потънали в размисъл, огромния облак, който пълзеше към града.
Имаше над какво да се замислят хората! Насреща им идеше хала, която беше погълнала вече в търбуха си всичко, каквото й се опираше, и всичко, което имаше някаква цена. Кой повече, кой по—малко, десетки градове бяха разорени: който се опираше — смазваха го, който от страх отваряше вратите си — там клането биваше по—малко, но все пак колеха хора и плячкосваха имане за наказание, дето тоя град беше проявил търпимост спрямо бугрите. Само Монпелие беше останал непокътнат, жителите му открай време бяха верни на папата. Папата беше изпратил свой легат там за всеки случай, защото градът Сеше богат и можеше да изкуши кръстоносците.
За числеността на тая армия се носеха най—различни слухове. Някои казваха, че абатът Арнолд водел 500 000 души, други — 150 000. Виконтът искаше да види с очите си тази войска, за да си направи сам преценка — както за числеността, така и за силата й. Защото се говореше, че истинската войска не наброявала повече от 20—30 000 души, останалите били наемници и «четирисетници» — цивилни, на които папата беше обещал индулгенция за греховете им, ако обслужват армията 40 дни.
След един час първите вълни на това човешко море, или по—скоро — на това море от човеци—скакалци, стигнаха до града и започнаха бавно да се разливат в равнината, която се простираше на юг и граничеше на запад с река Орб. Като се държеше на разстояние 200—300 крачки от стените, най—напред премина един конен отряд от около стотина конници, всеки конник държеше в лявата си ръка папското знаме. След тоя отряд се заточи една конница, която продължи да се ниже пред очите ни повече от час. Конницата беше разделена на колони, всяка колона носеше по няколко знамена, гербове и ликове на светци. Получаваше се чудна шарения, колкото страшна, толкова и приятна за очите.
Подир конницата заприижда пехотата, една нагъната чак до хоризонта змия. След пехотата се затъркаляха, возени от волове, стотина каменометни, стрелометни и щурмови машини. Следваха ги колоните на наемниците и пълчищата на «четирисетниците».
Цялата тази войска се влачи около пет часа пред очите ни. Но още докато се диплеше и разстилаше в равнината, от туловището й се отделиха няколко отряда, разгънаха се и заеха позиции по дължината на цялата източна стена. Докато се извършваше тази маневра, виконтът ми нареди да изляза през южната врата със сто души конници и да вардя моста на Орб и пътя, докато той излезе от града.
Пътят, който свързваше моста с южната врата «Свети Жак», имаше на дължина 300 крачки, издигаше се пад равнината и затова не беше мъчен за вардене. Ето защо разставих по пътя 50 души, а с другите заех двете устиа моста. Кръстоносците или не ни забелязаха, заети с разставянето си в равнината, или не ни обърнаха внимание, защото ние бяхме една капка хора в сравнение с тяхното море. Пък и припадаше здрачевина вече, може да не ни бяха забелязали, техните предни стражи бяха, поне на хиляда крачки от нас.
Виконтът излезе на свечеряване, придружаваха го трима офицери. Спря се при мен и загрижено кимна и глава към равнината:
— Само редовната им войска е повече от 30—40 000 души! — прошепна той. — Наемниците, тая най—опасна и кръвожадна сган, не са по—малко от 10 000. Със стенобитните си машини те могат да бият всеки сто стъпки от нашите стени. А ние имаме всичко 2000 души, включително катарите!
— И в такъв случай? — попитах аз и почувствувах как кръвта ми изстива. — Ще успеем ли да се задържим до есента?
— Ако докарам хиляда души войници от Каркасон, ще успеем! — Той махна с ръка и пришпори коня си.
Отведох обратно моите хора в крепостта.
Виконтът беше предал командуването на Мартин двф Беранже.
До късно през нощта гледах през амбразурите на Тур Вентуз необгледния лагер на кръстоносците. Като че ли адът беше изскочил отгоре, на земята: горяха безброй огньове, цвилеха тревожно хиляди коне, безброй овни се печаха на шишове и южният ветрец заливаше целия град с миризма на печено месо.