На другия ден Мартен дьо Беранже ме назначи за командир на един специален отряд за свръзка, който се състоеше от петнадесет млади мъже, отчаяни майстори на меча, на виното и на изкуството да се задирят жени. Тия шегобийци пишеха на пергамент разни дръзки излияния, навиваха пергамента около тънките стволове на стрелите си, после изстрелваха стрелите в близките дворове, съседни на стените, където знаеха, че се въртят хубави жени.
Стотина катари изнасяха на стените каменни гюллета за метателните машини, стрели за стрелометните машини, трупаха около кулите зидария, кирпич, вар, за да затулят на часа ония пробиви, които щяха да направят с гюлетата си каменометните машини на кръстоносците. На площада, срещу замъка на виконта, Учителя Йосиф беше сновал с помощта на свои по—млади събратя двайсетина одъра, покрил ги беше с чисти постилки, кипнал беше вода в два казана, а на една широка маса беше натрупал какви ли не билки и материали за превръзки — погрижил се беше за първите ранени. В очакване на битката той благо разказваше на струпалите се наоколо зяпачи богомилски притчи за сътворението на света.
Към десет часа сутринта владиката, облечен като за литургия и начело на петдесетина души богомолци, поиска разрешение от Мартин дьо Беранже да му отвори вратата «Сен Жак», за да отслужи тържествена меса в църквата «Сен Назер». Тази църква се намираше извън крепостните стени на една височинка не кой знае колко далече от вратата «Сен Жак». За моя голяма изненада Мартин дьо Беранже му разреши и богомолците начело със своя владика излязоха през вратата и се заизкачваха по стръмната пътека, която водеше за «Сен Назер». «Ceньоре, не направихте ли грешка, като пуснахте тия хора да излязат?» — не се сдържах аз и запитах заместника на виконта. Той ме изгледа надменно и повдигна рамене: «Сеньоре, защо ми се бъркате в работата?» — но отговори все пак:
— Сеньор Лукиан, както позволявам на вашия ка—тарски епископ да държи проповеди на площада пред замъка, на същото основание разрешавам на католиците да извършат своята меса!
— Чудесно! — рекох. — Но позволете ми да забележа, че катарският епископ проповядва вътре в града, а католишкият владика изведе хората си вън от стените и само на хвърлей камък от враговете!
— Да прави каквото ще! — отговори ми троснато Мартин дьо Беранже. — Аз нямам право да се бъркам в работите на католическата църква!
И ми обърна гръб.
Тоя ден имаше страшна горещина, слънцето така прижуряше, сякаш искаше да подпали и обърне в пламъци грешната земя. Ние умирахме от жега по стените, а кръстоносците, за да ни ядосат, събличаха дрехите си и скачаха във водите на прохладната Орб.
Към три часа следобед една група от трийсетина кръстоносци дойде близо до стените — близо, близо, колкото да не ги достигне някое гюле от каменометните ни машини. Водачът им се отдели от тях и доста безразсъдно излезе напред. Като стигна на един изстрел със стрела до вратата «Сен Жак», той се спря, сложи ръце около устата си и ревна колкото му глас държи:
— Войници! Изпратете ни вашите катари, за да ги обърнем на пепел, и един товар злато за обезщетение, дето сме били път дотук, и ние ще ви пощадим! Иначе всички сте обречени на смърт!
Мартин дьо Беранже се обърна към мен:
— Чух, че сте отличен стрелец. Можете ли да свалите шапката на тоя негодник?
И докато да му отговоря, той ми подаде един тежък лък и дълга стрела.
Обтегнах силно тетивата, примерих се, затаих дъх и пуснах стрелата. След едно мигновение шапката на негодника отхвръкна в прахта. Ох, какъв смях избухна на стената! Моите момчета скачаха от възторг, крещяха неприлични думи и махаха с юмруци към кръстоносците.
Но докато траеше нашата веселба, кръстоносците изтъркаляха до групата, която беше излязла напред, три щурмови кули и смелчаците бързо се прехвърлиха зад дебелите им дъски. Това ни учуди, защото по целия огромен фронт на неприятеля цареше спокойствие и по нищо не можеше да се съди, че той се готви за щурм. Само един конен отряд от петдесетина души беше се запътил към римския мост, навярно командуването на войската искаше да знае как стояха работите ни откъм западния бряг на реката.
— Ще наредя на нашите каменометчици да очушкат тия кули! — каза Мартин дьо Беранже, но веднага се замисли. — Дали пък да не изчакаме, за да видим по—напред като какво са замислили тия негодници?
Докато той се колебаеше, ето че нашите богомолци започнаха да се спускат от «Сен Назер» начело с владиката. Позлатените му одеяния така блестяха на слънцето и кръстът, който държеше над главата си, изпущаше такива искри, че човек неволно се стъписваше и не можеше да не му стори път. Богомолците, загърнати в пелерините си, навели глави, вървяха подире му.