Отегчен от спокойствието и малко замаян от слънцето и задухата, аз приседнах зад закритието и затворих очи. Задрямал ли съм, заспал ли съм, колко време беше се изминало, след като бях затворил очите си — нямах представа, стреснах се от неописуеми викове, от страшна гълчава, която идеше откъм вратата «Сен Жак», сякаш там беше се продънила земята и из пъклото изскачаха дяволи, удряха с тризъбци по нажежените си щитове и ревяха по дяволски колкото имаха сили. Погледнах към равнината — тя като че ли беше се събудила от дълбок сън, разшавала се беше, докъдето окото стига, и като десет прелели се една в друга реки Орб настъпваше срещу нас.
Ето какво беше се случило през тези две—три минути, докато се унасях в сън:
Щом като владиката, който водел богомолците от «Сен Назер», се появил пред вратата «Сен Жак», войниците в двете кули, които фланкирали вратата, веднага завъртели руданите, за да разтворят двете й крила. Но богомолците, вместо да продължат пътя си по широката улица, смъкнали пелерините си, извадили мечове и се превърнали мигновено в кръстоносци — нахълтват в кулите и започват яростно да секат. Изумените стражи били съсечени, преди да посегнат към мечовете си, и руданите тутакси се намерили в ръцете на пришълците.
Докато «богомолците» се справяли с пазачите на вратата, кръстоносците, скрити зад трите щурмови кули, изскочили навън и доприпкали до своите, преди войниците по стените да се опомнят и да опънат лъкове. Оная колона от конници, която уж лениво се отправяла към римския мост, веднага свила наляво, препуснала по павирания път и за броени мигове нахълтала през широко разтворените врати.
Така кръстосонците успели за две—три минути да овладеят вратата «Сен Жак» и да застанат пред стълбите, които слизали от брустверите на стените. Войниците, спуснали се да помагат на своите при вратата и да запушват пробива, били съсичани още на първите стъпала, преди да стъпят на земята.
Много години са изминали от това тъжно събитие, вече никой не говори, нито си спомня за зловещата дата, когато Безие беше превърнат на пепел. Но две неща времето не бива да отдава на забвение. Тия неща трябва да се помнят, докато има човеци на земята и докато понятието за грях не се е превърнало на празен звук. Първото нещо — това е предателството, извършено от владиката на Безие. През нощта срещу 22 юли петдесетина отбрани щурмоваци—кръстоносци се промъкват в черквата «Сен Назер» и там си кротуват, докато владиката довежда в същата църква своите петдесетина истински богомолци. Когато настъпва уреченият час, кръстоносците събличат плащовете си и обличат плащовете на набожните католици и начело с владиката се отправят към вратата «Сен Жак». Заключени в църквата, богомолците чакат завръщането на своя пастир. Но не го дочакват. Понасяйки се към града, опиянени от лекия си успех, кръстоносците запалват църквата «Сен Назер». Загиват в пламъци обречените от владиката си петдесетина набожни християни.
Второто нещо, което човеците не бива да забравят, това са думите, произнесени от върховния началник на кръстоносната армия, абата Арнолд Амори. Тия думи аз, Лукан, син на Ральо от България, чух със собствените си уши. Това стана така:
Когато до ушите ми стигнаха ликуващите викове на първите кръстоносци, които влизаха в града, аз и моите момчета се втурнахме към стълбите, по които войниците слизаха или се изкачваха върху стените. Но тясното устие на стълбата беше задръстено от множеството войници и всеки, обхванат от дива паника, от страх за себе си и за своите, гледаше да изпревари другите. Така нашият ред дойде петнадесетина минути след като вратата «Сен Жак» беше паднала в ръцете на кръстоносците. Тия разбойници бяха застанали пред изхода на стълбата и рядко някой от нашите войници успяваше да се измъкне през кървавия им обръч.
— Пазете главите си! — викнах на момчетата си и както беше причервеняло пред очите ми, така завъртян меча си, че въздухът изсвири и веднага се чу едно «храс!» бях разсякъл надве първия кръстоносец, който беше се мярнал пред очите ми. Така доста време въздухът викаше «фиу» и след това се чуваше «храс». Сякохме, докато пред очите ни не остана кръстоносец. Тогава пак викнах на момчетата, които бяха останали с трима по—малко: «Събличайте си наметките и слагайте техните! Сваляйте си калпаците и нахлузвайте техните!»
Преоблечени като кръстоносци, ние се спуснахме към вратата «Сен Жак». Каква тъжна картина се представи пред очите ни! В сгъстени редици армията на кръстоносците продължаваше да нахлува в града, без някой да пусне поне една стрела насреща й! Къде беше изчезнала нашата войска, как се беше стопила — не ми идеше на ум. Докато размислях дали да извадя меча си, па да се хвърля срещу редиците, да умра поне от достойна смьрт, ето че се зададе насреща ми някакво светейшество на бял кон, с огромен златен кръст на гърдите си. Той се движеше сред четириъгълник от рицари, в брони, с шлемове и с дълги копия в ръцете си.