«Да не би пък тоя да е абатът Арнолд Амори?» — мина ми през ум.
В тоя момент от дъното на площада препусна един конник. Конят му беше черен като прегорял и отдавна угаснал въглен, самият той беше наметнат с черна мантия, а върху шлема му се кипреше черно орлово перо. Той беше снажен мъж, лицето му излъчваше господарска воля и суровост.
— Ваше светейшество! — обърна се той към абата Арнолд Амори, като спря коня си пред четириъгълника от рицари и ги накара, без да му мигне окото, и те да спрат. — Ваше светейшество! — повтори той. — Християни и катари така са се измешали, че човек не може да познае в тази тълпа кой е християнин и кой е еретик!
— Сеньор Монфор! — каза абатът Арнолд Амори, като свъси рунтавите си вежди. — Колете всички поред, господ ще разпознае своите!
Аз изтръпнах от тия думи, а ми се стори, че и Симон дьо Монфор, защото този конник беше Симон дьо Монфор, стори ми се, че и той не можа да преглътне изведнъж тия думи, защото помълча някое време и чак тогава рече:
— Добре!
Но изрече това «добре» с твърд и ясен глас.
Той обърна коня си и полетя нагоре по улицата.
През това време от туловището на армията се отделяха по—малки отряди, които се изнасяха наляво и надясно около стените, за да обхванат в клещи целия град.
Рекох на своите:
— Спасявайте се, приятели, както можете! Помъчете се да стигнете североизточната врата, откъдето започна път за Монпелие! Друг изход не виждам!
Махнах им с ръка и се спуснах към площада, където Учителя Йосиф гласеше откритата си болница. Бях закъснял. Върху струпаните и запалени одъри, вързан възнак за една греда, гореше Учителя Йосиф. Пламъците вече го поглъщаха, нито имах възможност да стигна до него, нито пък имаше смисъл.
Тогава се юрнах в замъка, за да измъкна от стаята си книгата за Сътворението. По стълби и коридори щъкаха кръстоносци—наемници и всеки мъкнеше по нещо — кой влачеше килим, кой атлазена завеса някаква, друг пък — сребърни съдини, прегърнал ги с две ръце, сякаш притискаше до гърди собствената си рожба. Намерих книгата, мушнах я в пазвата си и излязох.
Вече нямаше войска, заповеди, какъвто и да било ред. Имаше хиляди обхванати от жажда за кръв убийци, подпалвачи, насилници и ненаситни крадци. Всеки от кръстоносците сечеше каквото му попаднеше пред очите: мъже и жени, деца, бебета. Влизаха по къщите, изваждаха от мазета и тавани хора и ги сечаха. Палеха къща по къща. Лягаха върху млади жени, после им прерязваха; гърлата и спокойно си закопчаваха панталоните с окървавени ръце.
Пробивах си път с лакти и юмруци все по—нагоре, към катедралата «Света Магдалена». Оттам можех да се измъкна през две врати — едната при църквата «Сен Афродиз» и другата на изток, на пътя за Монпелие. Катедралата беше препълнена с народ — да се избиват хората поединично щеше да отнеме много време. Затова залостиха вратите, счупиха прозорците и започнаха да хвърлят вътре факли, напоени с катран и смола. Пламнаха хората — 1500 души. Пламнаха иконите, олтарът, пламъци се заизвисиха до небето. Замириса ужасно на печено месо, смрадлив дим легна като черна мъгла над площада.
По улицата, която отиваше от катедралата до църквата «Сей Афродиз», настигнах един наконтен офицер—красавец, мъкнеше за косите млада жена и търсеше сгодно място, където да я изнасили. Жената стенеше и се дърпаше, но не можеше да се изскубне, защото мръсникът беше навил косите й около китката си и държеше здраво.
— Пусни жената, говедо! — ревнах аз и го ритнах по задника.
Той залитна, жената изпищя от болки, хубавецът не беше изпуснал косата й. Като се извърна към мен, той ме изгледа с безкрайно учудване, смесено с безкрайна злоба.
— Как смееш, куче! — извика той и измъкна меча си.
— Ти си куче, защото искаш по кучешки да изнасилиш една беззащитна жена!
Тогава той освободи китката си от косата на жената и зае тутакси стойка за дуел.
— Преди да те съсека — рече той, — искам да зная в коя част служиш и кой е командирът ти. Аз и него ще наредя, задето не е успял да налее в главата ти ум!
Смъкнах наметалото си и останах само но червената си офицерска куртка.
— Върви да нареждаш Раймон Роже Тренкавел! — изсмях се в лицето му. — Аз съм негов адютант!
Сега по лицето на тоя човек, който беше мой връстник, изчезна злобата, остана само безкрайното учудване.