— Но как така си оживял в това клане? — запита той.
— Не ми задавай въпроси, а вдигай меча си «в гард», защото няма да се церемоня дълго с теб! — рекох му аз.
— Досега никой, който се е счепквал с мен, не е оставал цял! — поклати той глава, като ме измерваше с очи. — Но като тръгнеш за ада, искам да знаеш кой те е наредил — аз съм конт Юг де з’Арси, син на Юг де з’Арси старши, който командува кралската войска в тоя поход. Запомни ли, покровителю на еретиците?
Ето как и при какви обстоятелства се срещнахме е човека, който след 35 години като кралски сенешал на Каркасон щеше да командува обсадата на последната катарска крепост — Монсегюр.
Докато разговаряхме така и се мерехме с очи, младата жена беше офейкала вече, а наоколо ни се беше насъбрала тълпа от кръстоносци. Време за губене нямах — вдигнах меча си и налетях, но и той се спусна насреща ми, отби моя удар и аз веднага почувствувах, че си имам работа със сериозен противник, с истински войник. Усетих силата му в китката на ръката си — тя изтръпна. А досега беше изтръпвала само веднъж — в турнирния ни двубой с рицаря Гийом де Борн.
Последваха десетина удара — мои и негови. Никой от двама ни не можеше да вземе превес. При един негов удар мечът му докосна бузата ми — съвсем леко, но достагъчно, за да шурне кръв.
— Дамгосах те за цял живот! — рече Юг де з’Арси—син, като си поемаше въздух. — С тоя белег няма да печелиш битки в любовта!
Като рече тия думи, мен ми причервеня пред очите — засилих се и така замахнах, че въздухът изпищя, неговият меч издрънча върху плочите, на пет—шест крачки от нас. Той самият залитна, падна на рамо, аз скочих, затиснах го с крака си и насочих меча си към гърлото му.
— Не ми се умира! — рече той с пресипнал глас.
Хубавите му пъстри очи ме гледаха с болка и гореща молба.
— Че кому се умира! — рекох. — Макар смъртта да е едно освобождение! — спомних си думите на Учителя Йосиф.
Отместих крака си и му подадох ръка да стане. Той стисна десницата ми и дълго я друса, без да проговори.
А наоколо се бяха насъбрали стотина главорези, гледаха ме, взимаха ми мярка и само лигите им дето не бяха потекли. Сам бях влязъл в капана.
Младият Юг де з’Арси се огледа и като че ли разбра участта, която ми готвеха тия типове. Усмихна се и ме потупа по рамото с ръка.
— Никой няма да ви пипне! — рече той.
Извади от чантичката, която висеше на ремъче за пояса му, сребърен молив и парче пресована кожа за писане. На тази кожа той написа няколко думи, допря пръстена си до бузата ми, това му беше печатът, и с кръвта ми подпечата бележката си.
— Прочетете, сеньоре, какво съм написал! — подаде ми той бележката.
Прочетох: «Тоя човек да не се пипа!» Печат — монограмът на фамилията Юг де з’Арси.
Като срещна очите на едного от главорезите, той го повика с пръст:
— Филип, я ела тук!
Мръсникът застана мирно пред него.
— Ще намериш един кон за сеньора и ще го придружиш, докато излезе през някоя от вратите на града. За кожата му ще отговаряш с главата си, разбра ли?
На раздяла си стиснахме ръце и аз не се сдържах да не му кажа:
— Все пак това с жената беше мръсно от ваша страна, сеньоре! Признайте!
— О, сеньоре! — засмя се той и отново ме потупа по рамото. — Мръсно е, разбира се! Но всички го правят. Зараза!
Гледахме се, усмихвахме се един на друг, разбирахме се без думи, а пък бяхме врагове на живот и смърт. Какви приятели щяхме да станем, ако не бях по убеждение богомил, а той — католик!
На раздяла той ми каза:
— При каквито и обстоятелства да ни срещне животът, в мое лице вие ще имате един верен приятел. Знаете ли, че аз ви обикнах?
— И аз като че ли ви обикнах, дявол да го вземе! — рекох и му кимнах за сбогом.
Свечеряваше. Минах през римския мост и поех пътя за Каркасон. Зад мене Безие напомняше ад — от пламъците, които го унищожаваха, небето над него приличаше на нагрят до червено бакър.
В град Пуишерик смених коня си, а на следващия ден срещнах Раймон Роже Тренкавел при град Барбера. Той водеше войска от хиляда души за Безие.
— Безие вече го няма! — рекох му и като преглъщах сълзите си, разказах му какво се беше случило в неговия град.
Той не продума. Отдалечи се от мен на двайсетина крачки, седна на земята и хвана главата си с ръце. Така престоя половин час. После се разпореди отрядът да се връща назад.
— При Каркасон няма да допуснем такава позорна грешка — рече той с угаснал глас.
ПЪРВИ ЕПИЛОГ
Лято 1258—о, края на есента, Монферие, в дома на Бернарови.
Благословете и ни пощадете!
Вали ден и нощ. От Сен Бартелеми се спущат мъгли, облаци са погълнали половината от планината Монсегюр. Десет дена остават до ноември. На юг зимата е мека, може би ще стигна до Марсилия и Генуа, преди в Ломбардия да е паднал сняг. Но до Марсилия има много път, а моите сили са колкото за една шепа, дори по—малко.