Ако не бяха тия десет хиляди души в повече, крепостта щеше да се държи още няколко месеца. Жаждата и гладът направиха това, което мечовете и стенобитните машини на кръстоносците не успяха да направят. Крепостта имаше само един кладенец, но и той от жегата беше почти пресъхнал. Река Од течеше на 500 крачки от стените, но между водите й и стените на крепостта заемаха позиции кръстоносците, десетки каменометни и стрелометни машини обстрелваха това пространство, така че не човек, а котка не можеше жива да го пресече. Беше страшно да се гледа как хиляди хора се тълпяха около кладенеца, още по—страшно беше да се слуша плачът на децата, чиято мъка немилостивото през тия дни августовско слънце правеше непоносима. Ако виконтът беше изоставил жителите иа «Льо Бург» и на «Льо Кастелар» и не ги беше приютил в крепостта си, за да дели с тях водата и храната, предназначени за войската му, той щеше да устои на обсадата до есента. А през това време кралят на Арагония щеше да събере войска, за да удари в тил разложената вече армия на кръстоносците. И Окситания щеше да живее навярно още дълги години свободна...
Не липсата на мъжество и сила погуби в ония времена Окситания. Милостивото сърце на виконта ускори гибелта на тази прекрасна страна, Така си мисля сега, но и в ония времена, и сега аз не съдя виконта. Правото на съд има само бог. Бог е дал милосърдието на човека, за да страда, защото само през страданието човек стига до Истината, а Истината е самият бог. Пътят към бога минава през страданието, а блаженството не води доникъде. Блаженият няма нужда от бог. Той живее в доволство, а доволството не поощрява търсенето на бога.
До тези истини дойдох, а събитията през моя живот само потвърждават, че съм вървял по прав път. Ще спомена накратко някои от тях.
През малкото часове на отдих от битките аз издирих човека, комуто Учителя Йосиф беше предал нашите книги. Заедно с Книгата на истината аз ги скътах в една кожена торба. Тази торба преметнах през рамо и с нея не се разделях ни ден, ни нощ, докато траеха боевете за каркасонската крепост.
През тия дни виконтът ме запозна с едного от своите най—приближени хора. Тоя човек беше контът Раймонд дьо Перей, съпруг на съвършената катарка Корба и баща на Есклармонд. Както бяхме тримата в една от залите на крепостта, виконтът каза:
— Лукиян, мой приятелю, твърде скоро ще настъпи часът на раздялата ни. Ето този човек — той посочи с глава дъо Перей — ще бъде твой покровител и неговият дом ще бъде твой дом. Неговият дом е в планините на юг и аз се надявам, че кръстоносците няма да стигнат дотам. За да не се чувствуваш притеснен, аз прехвърлям селото Монферие в негово владение, G една—едничка разпоредба: доходите които това село ще носи, да бъдат изцяло твои.
Аз целунах ръка на виконта, а е дьо Перей се прегърнахме. Той беше малко по—млад от жена си, а по нрав беше общителен и весел човек.
Арагонският крал не беше готов за война, затова се опита да посредничи между виконта и кръстоносците за сключване на почетно примирие. Но абатът Арнолд Амори предложи условия, които знаеше предварително, че няма да бъдат приемливи за виконта — да напусне замъка с единайсет души свои близки, като вземе толкова от богатството си, колкото може да носи със себе си. Виконтът се изсмя: «Да предам на огъня и на меча 15 000 души, за да спася собствената си кожа и кожата на единайсет свои близки? Никога!»
Битките се подновиха, но липсата на вода и на храна направи абсурдна по—нататъшната защита на крепостта Тогава Раймон Роже Тренкавел ме взе със себе си и двамата отидохме в лагера на кръстоносците. Преха ни в една обширна палатка Арнолд Амори, неверският принц, бургундският граф и Симон дьо Монфор. Виконтът попита какво трябва да направи, за да бъдат пощадени петнадесетте хиляди души, включително катарите, които се шмкраха в крепостта. «Да останеш пленник при нас!» — отговори му сухо Арнолд Амори. Виконтът отпаса меча си и го хвърли в краката на неверския принц.
На излизане от палатката Симон дьо Монфор ми предложи да премина на негова служба. След похода щял да ми даде голямо имение и да ме направи свой първи помощник.
Понеже знаех, че мрази до смърт катарите, рекох му:
— Знаете ли кому правите това предложение, сеньоре? Аз съм по убеждение катар, тоест «бугр», както вие презрително наричате катарите. Нещо повече, сеньоре! Аз съм по рождение българин, роден съм в България. А българската богомилска църква е майка на вашата катарска църква, огънят, който гори под краката ви, сеньоре, иде от България. А навярно знаете, сеньоре, и това, че българите, тоест бугрите, биха преди пет години вашата рицарска войска при Одрин и плениха самия ви император Балдуин? Ако сте съгласен да вземете такьв човек за помощник, сеньоре, моля!