Студените светлосиви очи на тоя човек пламнаха, лицето му се изкриви от злоба, ръката му стисна позлатената кръстообразна дръжка на меча, устата му се отвори и затвори няколко пъти, преди да проговори:
— Бугр! Ако не те защищаваше неприкосновеността ти на делегат, щях да те заколя като пиле, щях да те стъпча с краката си като змия!
— Ще постъпя с вас точно по този начин, сеньоре, ако случаят ни срещне още веднъж! — усмихнах му се, яхнах коня си и полетях към крепостта.
Кръстоносците ни дадоха два часа, за да напуснем крепостта — без багаж и оръжие. След изтичането на тия два часа те щяха да имат развързани ръце, а аз от Безие вече знаех какво означава това. Народът и войската се юрнаха да бягат през четирите врати и в блъсканицата около вратите загинаха повече хора, отколкото по време на най—разгорещените битки с кръстоносците.
Аз и Раймонд дьо Перей се скрихме в развалините на «Льо Кастелар». Там докачахме нощта. Понеже кръстоносците го бяха ударили на пиене и бдителността им беше никаква, ние се спуснахме по една срутена стена, излязохме в полето и като преплувахме ръкава на Од, стигнахме левия бряг на реката. Там починахме и преди да се разсъмне, запрашихме срещу течението й, на юг.
По градовете и селата на юг войната още не се чувствуваше, никой не беше пропъдил сеньорите от владенията им, животът си течеше спокойно и тихо. В Лимукс си купихме коне и през Квилан и Пуивер навлязохме в планините. На седмия ден пристигнахме в замъка на Раймонд дьо Перей. Посрещнаха ни Корба, голямата й дъщеря Филипа и Есклармонд.
Още на другия ден отидохме е Филипа и Есклармонд в планината, за да берем къпини. Когато Филипа се залисваше около някой храст, ние с Есклармонд бързешката се целувахме.
О, щастливи дни!
Отново се захванах с превода на книгите. Каквото превеждах, Корба преписваше и на свой ред го раздаваше на по—грамотните катари, за да се преписва и размножава. Понякога спорехме с Корба за Сътворението. Тя вярваше във Вечното Зло и твърдеше, че само по пътя на пълния аскетизъм може да се стигне до бога. Аз пък поддържах, че и полуправедният, и полугрешният живот може да отведе душата на човека до небесния Престол. Филипа не се интересуваше от нашите спорове, но Есклармонд и баща й винаги взимаха моята страна.
О, Есклармонд, Есклармонд! Душата ми и всяка частица от тялото ми се стремеше към тебе, така както пеперудите и пчелите се стремят лятно време към ухаещите и пъстри цветя! С мъка си лягах, защото нямаше да те виждам през нощта, и с радост се пробуждах, за да те търся и гледам, за да се опива душата ми от погледа на очите ти, от усмивката ти, от нежната красота на ангелското ти лице!
Есклармонд, Есклармонд...
През юли следващата година катарският епископ Жилбер дьо Кастр ни съобщи, че кръстоносците подновили похода си и че насочвали главната си сила срещу градчето Минерв, което се намираше на север от пътя Безие — Каркасон. Градчето Минерв беше катарска крепост, там имаше повече от сто души съвършени богомили. Сеньорът му, Гийом Минервски, беше човек предан до смърт на катарите, той беше голям войник, ловец и веселяк. Можех ли да остана със скръстени ръце? Можех ли да пропусна случая да се срещна отново със Симон дьо Монфор? Ако имаше човек, когото исках страстно да убия, това беше именно тоя вълк, Симон дьо Монфор. Той беше затворил Тренкавел в подземието на каркасонския замък и там го беше държал в тъмнина и смрад три месеца, докато умре в нечовешки мъки. Сега тоя звяр беше сеньор на Алби, Каркасон и Безие. Дребното сеньорче, което имаше само едно парче земя до Париж, сега беше господар на половината Окситания!
Събрах дружина от двадесет души рицари, заклети врагове на Севера и предани приятели на катарите. Тръгнахме за Минерв. Когато се разделяхме с Есклармонд, и двамата едва сдържахме сълзите си. Есклармонд, любов моя! Обичах те с цялата си душа, но омразата ми към кръстоносците и към убиеца на Тренкавел излезе по—силна от любовта ми!
Минерв беше отлично укрепен град. За да сломят съпротивата му, кръстоносците докараха всичките си каменометии и стенобойни машини. Град от камъни заваля върху малкото градче. Не остана несрината къща. На края Минерв почетно капитулира — не защото кръстоносците успяха да се промъкнат вътре, а от жажда — повтори се историята с Каркасон. Сто и двадесет души съвършени катари — пиша го с думи, а не с цифри от почит към паметта на тия достойни мъже, — сто и двадесет души катар и предпочетоха да влязат в огъня, вместо да се откажат от вярата си.