Със Симон дьо Монфор не успях да кръстосам меча си — тоя вълк точеше зъбите си за Тулуза, събираше войска за поход срещу западната столица на катарите.
През следващата 1211 година не се завърнах в планината на Раймонд дьо Перей — с хората си скитах надлъж и нашир по северна Окситания, за да помагам на нападнатите от кръстоносците градове. Бих се при Терм, Кабаре, Лавур. Изпратих много кръстоносци в ада, при дяволите, но със Симон дьо Монфор не успях да се срещна.
В края на годината реших да се завърна в планините, но дали от умора, или от честите си срещи с катарската несрета в душата ми нахлу печал, обади се и съвестта ми. Какъв човек бях аз? Увлечен в битки срещу кръстоносците, закопнял за Есклармонд, бях съвършено забравил онова клето същество, с което слепият случай ме беше свързал и което ми беше станало жена. Сякаш нямаше никаква Мария на тоя свят, а тя съществуваше и навярно мислеше ден и нощ за мен и може би час по час поглеждаше към двора, изпълнена с надежда — дали не се завръщам най—после от дългия си път.
Връзката ми с Мария беше плод на състрадание и на плътска страст. За любов не можеше да става и дума. Но тя ми беше жена и аз постъпвах подло спрямо Есклармонд; мамех я, без да се замислям, защото, докато имаше Мария на света, тя не можеше да ми стане жена.
До Генуа стигнах по море, а от Генуа до Конкорецо — с коне. В Ломбардия ме завари зимата, изстинах и две седмици лежах в една странноприемница, докато отново се изправих на крака. В Конкорецо пристигнах в началото на февруари. Раждайки ми син, Мария беше починала от родилна треска. Беатриче беше отгледала и гледаше сина ми като втора майка.
Мислех да не се завръщам вече в Окситания, постъпих на служба като офицер във войската на миланския дук.
Бях близо до сина си, сърцето ми се разтапяше, когато го чувах да шепне с устничките си: «Татко, татко!» »
По средата на август 1213 година в Милано долетя слух: арагонският крал обявил война на Симон дьо Монфор! Окситания въстанала! Без да му мисля много, наех коне и отново полетях по познатия ми вече път.
В началото на септември пристигнах в лагера на войските от Тулуза, които се командуваха от сеньора на град Тулуза Раймонд VI. Веднага намерих приятели от битките при Каркасон и Минерв, които ме представиха на виконта на град Фуа Раймонд Роже и на сина му Бернар Роже.
И двамата бяха прочути рицари, приятели на покойния Тренкавел и заклети противници на кръстоносците и на Симон дьо Монфор. Лявото крило на съюзническата войска се командуваше от арагонския крал Пиер II, млад и храбър човек; разправяше се за него, че бил много самонадеян и лекомислено смел. Войската на кръстоносците, далече по—малочислена от съюзническата войска, беше се затворила в град Мюре, очаквайки подкрепления ог Симон дьо Монфор.
Битката при Мюре загубихме от глупост. Арагонският крал и неговите испанци предлагаха да ударим Мюре още на 11 септември, преди да е пристигнала войската на Монфор. Раймонд VI, тоя колеблив човек, отказа — той наложи своето становище: да изчакаме кръстоносците да ни нападнат и понеже сме по—многобройни, да ги обкръжим и унищожим. Но през нощта на 11 срещу 12 септември кръстоносците, преминали през блатата, образувани от разливите на реките Гарона и Ариеж, изненадаха испанците, врязаха се в лагера им и започнаха поголовна сеч. Арагонският крал беше убит още в самото начало на боя. Докато войската от Мюре избиваше испанците, левият ни фланг беше обкръжен от току—що появилите се на бойното поле войски на Монфор. Раймонд VI, сеньорите на Фуа и аз едвам успяхме да излезем от обкръжението и да хванем пътя за Тулуза. В равнината пред Мюре оставихме 15 000 трупа.
В Тулуза останах около един месец, докато да излекувам раната си — една стрела беше ме улучила под дясната плешка. Когато се оправих, Раймонд VI ми подари хубав кон, блестящо оръжие и кесия, пълна със злато. Щях да откажа златото, но понеже бях решил да се оженя за Есклармонд, приех го с благодарност.
Пристигнах в замъка дьо Перей жаден до смърт да видя Есклармонд, да я прегърна и да я нарека своя жена. Но там сякаш ме тресна гръм от ясно небе: Есклармонд се появи пред мен в широка бяла власеница, пребледняла, тъжна, с уплашени и смутени до немай—къде виновни и молещи очи. Тя стоеше с отпуснати ръце, дишаше тежко и не смееше да се приближи до мен.
— Какво се чудите, сеньоре! — сгълча ме Корба със строгия си глас. — Това трябваше да го очаквате и да го желаете! Нали и вие сте по душа катар и сте обещали на бога да служите на истинската вяра? Поздравете Есклармонд, тя е от един месец покръстена катарка!