Сложих ръка на сърцето си и се поклоних дълбоко на Есклармонд, а Корба изгледах така, както щях да погледна Симон дьо Монфор, ако беше изникнал случайно пред мене. Но и нейният поглед не беше ангелски — в очите й се четеше злорадство и някакво диво тържество.
Раймонд дьо Перей ме отведе в стаята си, наля ми вино в една дълбока чаша, наля си и той. Мълчаливо пихме някое време, после Раймонд ми рече:
— Аз не бях съгласен с това, сеньоре, но може ли да се противоречи на Корба? Вие знаете, сеньоре, каква властна жена е Корба. Преди два месеца оженихме Филипа за Пиер Роже от Мирпуа. Филипа отиде с мъжа си в Мирпуа. Може би от страх да не се изплъзне и Есклармонд от ръцете й, тя настоя да се покръсти. А може би тя направи това, за да живее Есклармонд праведно и като живее праведно, да осигури на душата си място в рая?
— Катарите се женят! — рекох. — Какво ни пречи да се венчаем с Есклармонд по катарски?
— О, сеньоре! — изтръпна Едмонд дьо Перей. — Извадете тази мисъл от главата си поне за година—две! Вие не познавате Корба!
Изпих още една чаша вино,после излязох от замъка, спрях се на една полянка, легнах на земята и заплаках.
Беше краят на есента. От сивото небе закапа тихо дъжд.
Престоях в замъка около една година. Това беше време на непоносими мъки и за мен, и за Есклармонд. На края не издържах — взех пътя за Генуа.
В Милано постъпих отново на служба във войската.
Беатриче кръсти сина ми «Марио» — на името на клетата му майка.
А над моя живот легна една сянка — облак беше закрил слънцето и в душата ми стана здрачно като през късен есенен ден.
В тоя здрач живея и до ден днешен.
Когато през 1218 година Тулуза отново развя знамето на свободата и Симон дьо Монфор тръгна насреща й, аз взех отпуска и в началото на юни пристигнах в Тулуза. Раймонд VI ме посрещна сърдечно като брат, даде ми отряд от сто души вдъхновени мъже, повечето катари, и ми повери охраната на източната врата на крепостта — срещу тази врата Симон дьо Монфор насочваше най—ожесточените си атаки. На 25 юни, когато Монфор отново налетя на крепостта, аз изведох своите хора, строих ги в четириъгълник и тръгнах насреща му. Тоя властолюбив и алчен човек веднага ме забеляза — пришпори коня си и се втурна срещу мен. Кръвта ми закипя, светът зачервеня пред очите ми, извадих меча си и на свой ред се втурнах да го срещна, като диво ревях: «Тулуза, Тулуза!» И в мига, когато ни разделяха само двадесетина крачки, един камък, изпратен от каменометната машина, която беше нагласена над вратата и която се обслужваше от четири жени — един камък, изпратен от тази машина, свирна във въздуха и се стовари върху железния му шлем. Камъкът смаза главата му и той се свлече мигновено от коня си.
Така съдбата ме лиши от едно велико удовлетворение. Ако бях съсякъл тоя човек, сянката, която лежеше върху душата ми, щеше може би да се разсее и аз щях да изляза от здрача.
На връщане за Ломбардия минах през замъка на Раймонд дьо Перей. Една малка надежда грееше в сърцето ми, но когато срещнах Есклармонд, тя изгасна като духната свещ. Върху гърдите на бялата й власеница беше избродирано със зелени конци клонче на бор. Това клонче означаваше, че Есклармонд беше покръстена за съвършена. Върху бледото й лице горяха с тъжна светлина големите й сини очи. Боже мой, аз не можех вече да я докосна дори само с ръка!
Престоях в замъка около един месец. Всеки ден излизах в планината да бера ягоди и малини. Есклармонд ядеше само плодове, зеленчуци, хляб и малко мед. Времето си прекарваше в плетене на дрешки за децата на по—бедните катари или пък ходеше да проповядва и да извършва обреди в близките села. Избягвахме да оставаме само двамата, насаме. Случваше ли се да останем сами, тя навеждаше ангелската си главица над плетивото, местеше бързо куките и мълчеше. Но повдигнеше веднъж или два пъти глава, и тогава очите ни се срещаха. Каквото не можехме да си кажем с думи, казвахме го с очите си. Нейните очи бяха изпълнени с тиха тъга и тиха обич, те молеха моите очи да не я прегръщат и да не й се сърдят. Но понякога в дълбочините им светваха ония познати някогашни пламъчета и тогава руменина избиваше по цялото й лице, до шията чак.
Така течаха годините. Когато Марио стана на седемнайсет години, Беатриче го изпрати в Болоня да учи латински език и да следва правни науки. В Болоня току—що бяха открили първата студентска школа в Италия. Аз командувах голяма войскова част в Милано, но всяка година ходех през лятото при Есклармонд. Веднъж, на раздяла, за голямо неудоволствие на майка си, тя ми подари една вълнена блуза, която беше изплела скришом от синя прежда. На цвят тази блуза имаше цвета на нейните очи. Гледах я, както се гледа светиня. Вечер я слагах върху възглавницата си, допирах бузата си до нежната й тъкан и затварях очи. Спомените ме отнасяха в Пуивер, в онова време, когато наоколо ни имаше само песни и смях.