От болницата до пивницата «Под липите» и до в къщи можеше да се стигне с трамвай № 2 или с рейса, който отиваше до Двореца на пионерите. Аз имах кола, един фолксваген, който си бях купил от Германия, но обикновено се връщах от болницата с трамвай. Винаги бивах толкова уморен, че не смеех просто да рискувам: току съм прегазил някого. След тежките операции рефлексите ми бяха като бинтовани. Затова и тоя път си тръгнах с трамвая, като предварително роших да сляза на спирка «Вишнева», ча да се пора тилна малко през гората.
Така и направих, но чак когато стигнах до шосето и пред очите ми се изпречи пивницата, тогава чак почувствувах, че бях слязъл на «Вишнева» и бях преминал през гората. Стреснах се, защото не можах да си спомня за какво толкова дълбоко се бях замислил, та съм слязъл от трамвая и съм пресякъл гората неусетно. Не можах да си припомня нищо.
Както обикновено, по това време пивницата беше почти безлюдна, обичайното ми място беше свободно, но аз седнах на първата маса, която се мярна отпреде ми.
— Какво сте оклюмали такъв, другарю професор? — попита ме угрижено управителят бай Сандо, който от двадесет години сам ми носеше бирата. — Да не сте имали неприятности някакви?
Изпих бирата наведнъж, обърсах устните си и кимнах с глава.
— Нищо не ми се е случило! — рекох.
Платих и си излязох.
Поръчах такси в три часа и след двадесет минути бях на летището. Самолетът пристигаше в четири и половина. Зс какъв дявол бях дошъл толкова рано? Изкуси ме мисълта да вляза в бюфета и да изпия нещо силно, но на прага се разколебах; от болницата можеха да ме извикат китки момент. Бях съобщил на диспечера разписанието си.
Изпуших кой знае колко лули и обиколих чакалнята беаброй пъти. Досега не бях изпитал това ужасно свойство на времето — да се движи в границите си и същевременно да се разтяга до безкрайност.
Най—после самолетът пристигна и след около пет минути тя се появи в чакалнята. Само дяволът знае навярно защо, но сега тя ми се видя по—хубава от всеки друг път.
В син костюм и бяла блузка, източена и тънка като повечето бездетки, с умно лице, кестеняви коси и големи кестеняви очи, тя ме привлече към себе си, както силен магнит привлича кабарче, и аз щях да хукна насреща й, ако някаква идиотска сила не беше се препречила в краката ми и не беше ме накарала да запристъпвам като инвалид. По усмихнатото й лице се изписа учудване, а когато дойде до мен, учудването се смени с тревога.
Тя ме целуна по устните силно, както винаги. Дори ми се стори, че задържа устните си върху моите повече, отколкото друг път, и като че ли с желание да вдъхне дълбоко от дъха ми, както се беше случвало през първите една—две години от любовта ни. «Симулира нарочно! ——рекох си тъжно наум. — Ето една първа улика, че paботата не е чиста!»
— Да не си болен? — попита ме тя, като все още стоеше притисната до мен. — Краката ли те болят?
«Сърцето ме боли!» — трябваше да й отговоря, но само повдигнах пренебрежително рамене.
— Тъй ти се струва! — рекох. — Нищо ми няма. И защо да ми има? — запитах на свой ред. Наведох се, взех! пътната й чанта и тръгнах към изхода с колкото се може по—безразличен израз на лицето си.
Тя сложи ръката си на лакътя ми и аз чувствувах,че се взира в мен, търсеше очите ми, напразно, разбира ce. Гледах невъзмутимо напреде си, над главите на хората, а вътре ме ядеше отрова някаква, съзнавах, че се държа глупашки. Вместо да играя евтини номера, можех да cи остана в къщи и тя на часа щеше да разбере, че съм «по следите на истината». Защо бяха тези преструвки от моя, и от нейна страна!
«Lа donna е mobile» — засвирих, без да искам, с уста.
— Лука, да не си пил? — спря се тя, когато слязохме от стълбите и този път настойчиво се взря в очите ми. —Защо се държиш така странно?
— Ах, нима се държа странно? — казах театрално аз
Тя повдигна рамене и по лицето й премина сянка Лицето й беше обветрено, леко загоряло и, дявол да го вземе, толкова умно и толкова хубаво! Пред мен стоеше сякаш моята Ана отпреди десет години, а аз позволявах да я обиждам.
— Извинявай! — рекох. Наведох се и я челото.
Тази целувка я учуди до немай—къде, тя трепна и се отдръпна крачка назад.
Какво щеше да ми каже?
Кой знае, аз бях невроХИРУРГ и от психология не разбирах. Аз бърках със скалпела си там, където се раждаше психологията, но психологическите въпроси бяха моя специалност.
Създалото се неудобство беше временно заличено от появата на моя шофьор. Нали се бях уговорил д шофьора на таксито да ме чака.
— Мой човек — каза шофьорът, — ако знаех, че ще стърча тука повече от два часа, друг път щях да се съглася! Отдавна да съм запрашил, ама дип, че съм добър! — Той измъкна пътната чанта от ръката ми, повдигна капака на багажника и ядосано я захвърли вътре.