Отпуснах се съсипан върху леглото на Мари, нямах сили да извадя дори лулата си. От лютивия дим на цигарите ли, които Пер Гоше беше изпушил без мярка, от мъката ли, дето изяждаше сърцето ми, в очите ми залютя и аз ги закрих с ръце.
Така и двамата мълчахме някое време.
После Пер Гоше запита тихо:
— Къде е Мари?
— Няма я вече Мари — рекох. — Убиха я срещу лувърския кей.
Пер Гоше се изправи, не, той почти подскочи, сякаш искаше да се хвърли отгоре ми.
— Сигурен ли си? Да не би само да е ранена тежко?
— Куршумът прониза тилната част на черепа й — рекох. — Аз я оставих без пулс.
Пер Гоше се отпусна подкосено на леглото, улови главата си с ръце и захлипа:
— Боже мой, боже мой!
— Това стана десет минути след като вдигнахме «Жантийом» във въздуха! — рекох.
— Тя струва повече от сто «Жантийома»! — удари с юмрук по масата Пер Гоше. — Знаете ли вие каква жена беше Мари? Тя беше светица!
После извади изпод възглавницата си плоското шише със смокинова ракия, отля няколко капки на пода, шепнейки: «Да бъде вечна паметта ти, мила Мари!» — и отпи няколко едри глътки.
Същото направих и аз, само че моята ръка трепереше и ма пода се изляха много капки.
— Да бъде вечна паметта ти, скъпа Мари! — рекох. И отново в очите ми залютя.
При Пер Гоше живях до август. С френските другари взимах участие в опасни акиии, убих двама гестаповски офицери, вдигнах във въздуха влак на гарата Сен Лазар. Нарочно предизвиквах смъртта, но смъртта минаваше покрай мен и не ме закачаше.
Малко време след освобождението на Париж Люсиен ме намери и ми съобщи за антифашисткото въстание в България, за навлизането на Червената армия и за взимането на властта от Отечествения фронт. Посъветва ме да се завърна веднага.
Никой не знаеше къде е гробът на Мари, нямаше как да се простя с нея, затова в навечерието на заминаването си отидох в Жарден Тюйлери и поседях на онази скамейка близо до езерото, където бяхме седели двамата миналата година, след срещата ни под колоната Вандом. Беше кротка септемврийска вечер, вятър шумолеше тихо в повехналите и пожълтели листа на дърветата, откъм лувърския кей долитаха навремени пресипналите сигнали на корабчетата, които минаваха по Сена.
После отидох до станцията Трините и след малко лутане намерих същото онова заведение, където през август 39 година бяхме прекарали с Мари един хубав и незабравим час. Слязох в бара; за мое щастие масичката, където бяхме се приютили тогава с Мари, не беше заета. Нищо не беше се променило в тоя бар! Същите разноцветни лампиони, същият струнен оркестър, само хората навярно бяха други. И същата бележка над подиума: до единайсет часа оркестърът свири само класически валсове!
Поръчах си ракия от смокини, чаша уиски и две порции закуски. Уискито и едната закуска сложих насреща си, където беше седяла Мари.
— Наздраве, мила! — казах на Мари и отпих от ракията.
Мари ми се усмихна мило и допря чашата с уискито до устните си. Нослето й се набръчка смешно, тя не беше пила уиски до тоя час.
— За победата, скъпа! — насърчих я аз.
И допих ракията си. Поръчах си друга ракия, мушнах една банкнота в ръката на келнера и му заръчах да помоли диригента да изсвири валса «Les patineurs» от Емил Валдтойфел.
Диригентът ми се усмихна приятелски и разбиращо, така разбиращо, както могат да се усмихват само французките артисти. И повдигна леко пръчката си.
— Заповядай, мила! — поклоних се на Мари. Излязохме на дансинга. Сложих ръка на кръста й и вълните на валса ни понесоха — понесоха ни в някакъв безкрай от синя светлина.
Попитах Мари:
— Щастлива ли си?
Тя се усмихна, но аз забелязах, че в усмивката й имаше тъга.
— Нали мечтаеше някога да танцуваме до безкрай?
— До безкрай! — рече тя и склони главата си на рамото ми. — До безкрай! — прошепна тя.
Така се разделих с ликуващия от победата Париж. И с Мари.
Пристигнах в София в края на септември. Соня дълго плака на гърдите ми, а осемгодишният вече Лука ме гледаше дръзко и кой знае защо, с малко обида в очите си. Може би защото не му бях донесъл подарък. Той беше израснал на височина и изглеждаше по—възрастен за годините си. После Соня изведнъж се сети, че трябва да ходи на събрание, облече се припряно и излезе.
Вечерта изпратихме Лука да спи в кабинета ми, а ние със Соня си легнахме в спалнята. Това беше нашата последна взаимна нощ. И двамата се бяхме отдалечили невъзвратимо един от друг.
От тая вечер нататък аз си лягах в кабинета, а Лука спеше при майка си. Като поотрасна, настанихме го в мансардната стая. Нито аз влязох вече в спалнята на Соня, нашата обща спалня някога, нито тя отвори вратата на моя кабинет. Така потече нашият живот.