След това отидох на война.
Когато войната завърши, постъпих на работа в Александровската болница, която по—сетне стана болница при Медицинската академия. Назначиха ме за завеждащ кабинета по очна хирургия. Революцията кипеше във всичките кътчета на живота, не усещах как лети времето.
През есента на 46 година някой се беше взрял в партийното ми досие. Извикаха ме в градския комитет и там поискаха да узнаят как и защо бях заминал в началото на 1943 година за Франция. Казах им, че бях заминал по нареждане на адвоката Измирлиев и че той беше уредил заминаването ми. «Но адвокатът Измирлиев е мъртъв! — отговориха ми. — Застреляха го фашистите! Той не може да свидетелствува. Посочете друг човек!» «Връзката ми с Военния отдел беше Измирлиев! — рекох. — С друг човек не съм имал работа!» Спомних си за Сашо, но и него бяха застреляли. «С друг човек не съм имал работа!» — повторих. «Е, добре, да предположим, че сте се уплашили след провала в трета рота и затова сте заминали за Франция. Но какво сте правили там до септември 1944 година?» «Участвувах във френската съпротива! — рекох. — Бях деен член на подривна група!» «Хубаво, но кой ще докаже това? Имате ли свидетели?» Повдигнах рамене. «Имаше един Люсиен — рекох. — Българин. Той ме свърза с френските другари.» «Ние не познаваме никакъв Люсиен. Нашите другари, които се завърнаха от Париж, не ви познават, не са ви срещали, нито са ви чували. Какво ще кажете?» «Нищо не мога да ви кажа!» — рекох. «Е, добре! — усмихнаха ми се и поклатиха глави. — Знаем, че сте били добър интербригадист, затова няма да се ровим в провала с трета рота, няма да повдигаме въпрос за залавянето на фелдфебел—школника Асен, нито за смъртта на Сашо. Ако речем да се ровим в тия работи, току—виж, че сме ви изправили на съд. Затова ще се ограничим само с въпроса за Франция. Докато не ни докажете, че сте изпратен там по партийна линия и че сте участвували във френската съпротива, съгласете се, нямате място в партията! В партията не членуват дезертьори. Когато докажете, че не сте били дезертьор, ще възстановим членството ви в партията на драго сърце!»
Като научи за изключването ми, Соня се разплака и сълзите й ме трогнаха дълбоко.
— Ще ида да им кажа — изхълца тя, — че Измирлиев ми поиска твоя снимка и че това беше през първата половина на януари 43 година! Тази снимка му е била нужна, за да ти извади паспорт!
Соня не спеше с мене, но ми беше останала приятелка. Целунах ръката й и я погалих по косите.
— Няма смисъл! — рекох. — Те ще кажат, че е поискал снимката ми, за да я сложи в албума си. Как ще ги убедиш, че му е била нужна непременно за моя паспорт?
Така в живота ми настъпи късна есен, която продължи десет години. За да бягам от себе си, написах книга по очна хирургия, защитих дисертация и станах доцент. Четях лекции на студентите, учех ги на хирургическо майсторство. Публикувах статии в списания, издавани в чужбина, написах друга книга и през 56 година станах професор. Лука следваше втора година медицина и като го гледах как върви в науката, душата ми се изпълваше с доволство — той щеше да иде много надалеч.
А в моя живот въпреки успехите ми нямаше слънце. Радвах се на промените, на напредъка, който се забелязваше в обществените работи, радвах се на новите поколения, но тази радост не топлеше сърцето ми — там беше забит лютив трън и раната болеше. През 55 година то ме заболя и физически — прекарах инфаркт.
През тия години промених много навиците си, нали човек не е през есента такъв, какъвто е през пролетта или лятото например. По един начин се държи през пролетта, като гледа как цъфтят овошките, и по друг — когато от прогизналото небе вали мразовит дъжд и въздухът в парка мирише на гнила шума. През късна есен човек се свива, ограничава разходките си, затваря се повече или по—малко в себе си, стеснява кръга на хората, с които общува. Това се случи и с мен. От къщи отивах в университета, от университета — в болницата, от болницата — в къщи. Или обратно. Всеки ден. В къщи — няколко любезни думи съо Соня, кратък разговор по медицински въпрос с Лука, а после — в кабинета и с книгите, самичък, до среднощ.
През тия години, колкото и да изглеждаше невероятно, ходих в парка само няколко пъти и винаги се завръщах оттам разстроен. А когато си лягах да спя — стисках клепачи и не допусках в душата си никакви спомени: нито от младостта си, нито от Испания, нито от Париж.
Но веднъж през май 1957 година, бях в университета, на вратата на канцеларията ми се почука и преди да отговоря с «да» — вратата се отвори и пред мен застана... Люсиен.
Сега времената бяха станали други, априлският вятър беше отвял недоверчивостта от лицата на хората, мнителността в очите им, никому и на ум не идеше да търси от мене отговорност за провала в трета рота или за смъртта на Сашо. Всички от градския комитет с най—жив интерес изслушаха разказа на Люсиен, а после първият секретар се закашля, просълзи се и за да скрие смущението си, изпрати една от инструкторките да купи коняк. О, времена! После наля коняк във Филджанчета, защото комитетът още не беше се снабдил със специални, ликьорени чашки, прегърна ме и ме помоли да заабравя, ако мога, грешката на ония момчета, които се бяха престарали. Той ме покани да мина към комитета през някои от следващите дни, за да си получа отниво партийната членска книжка. Всички ме прегърнаха, а Люсиен целинах аз.