Соня отново плака, този път щастливо, а Лука каза, че ония типове, дето се бяха заяли на времето с мене трябва да получат сега по един юмрук по мордите си и че той ще направи това, ако срещне някого от тях. Лука имаше сърдечен нрав, но понеже беше физически огромен, стесняваше се от сърдечността си и гледаше да я прикрива зад една маска на грубост и цинизъм. Тая маска ме тревожеше — понеже я носеше непрекъснато, тя можеше да се врасне в характера му и да стане негова постоянна черта.
И всичко в живота ми щеше да се нагласи, както се случва във финалите на баналните романи, ако не бяха ме споходили две неприятни неща — отслабваше сърцето ми, а в душата ми се настани като неканена, но упорита гостенка една с нищо не обяснима печал. Тъгувах непрекъснато, а защо — не можех да си обясня. Никой не ме обиждаше, напротив — бях обграден с внимание, с почит, удостоен бях със звание, с ордени, — а тъгата се разстилаше все повече в душата ми като гъста мъгла. 3апочнах да живея със спомените си, а от настоящети, радвайки му се, да се отчуждавам, да се отдалечавам, както се отдалечава кораб, който излиза в открито море.
Така, като вегетирах душевно и като поддържах разхлабеното си сърце с какви ли не лекарства, дочаках зимата на I960 година.
В навечерието на Новата година реших да повторя оная своя разходка, която правех в силните си години. Облякох балтона си, взех бастончето си, един анахронизъм, от който се срамувах, но без които не можех вече, и тръгнах по булевард «Руски» за Парка на свободата.
Ето че стигнах. Нямаше го вече онова павилионче пред входа на парка, където се отбивахме със Снежанка — да вземем по едно топло кафе, да изпуша една ароматична цигара, преди да тръгнем към Езерото с червените рибки. Но Ариана блестеше празнично, от високоговорителите излитаха скокливи мелодии, за които сърцето ми беше глухо, по леда на някогашното езеро с лебедите лудо се пързаляше и танцуваше безгрижна младеж.
Крачейки бавно по снега, стигнах най—после до моето езеро, до Езерото с червените рибки. Седнах на онази скамейка, където някога бяхме седели със Снежана. Нямаше никой, беше тихо като в сън, само снегът шумолеше едва чуто в голите клони на брезите.
И изведнъж ми се стори в тази тишина, че се намирам в кабинката на вагона, чието малко прозорче гледаше в замъглените светлини на Ке дьо ла Paпe, на отвъдния бряг на Сена. До мене седеше Мари.
Целунах я деликатно по устните. Тя едва ми отговори, но отговори.
— Хайде да си представим, че идната Нова година пак ще бъдем заедно. Как си представяш новогодишната вечер?
Тя се притисна силно до мен и въздъхна. После рече:
— Ето как си я представям. Пак сме двамата, в оня бар под станцията Трините. Оркестърът свири «Les раtineurs».Tи ме каниш да танцуваме и аз слагам ръката си на рамото ти. Танцуваме.
— После?
— Няма «после». Това ми стига. Танцуваме. Оркестърът свири безкрайно «Les patineurs». И ние безкрайно танцуваме...
Наведох се да я целуна, но се сепнах — стори ми се, че в прозорчето се появи светлина. Изправих се — на отсрещния бряг блещукаха размазано светлините на «Жантийом»...
Блещукаха през невидимата завеса на снега празничните светлини на София. Погледнах часовника си — бях седял на скамейката повече от час.
Снежана се изправи и бавно тръгна към шосето. Скри се зад диплите на снега. Acta est fabula!18 — рекох си наум.
Завърнах се в къщи към десет часа. Соня беше отишла на новогодишен бал. Лука посрещаше Новата година със състуденти, приятели.
Сърцето ме болеше. Тресеше ме. Изпих чаша коняк и седнах на масата да опиша в дневника си тази чудесна новогодишна вечер. Нима не беше чудесна? Бях със Снежана, с Мари. Видях «Жантийом», веселата черупка, която издъних пред лувърския кей... Какво повече?
ТРЕТИ ЕПИЛОГ
Само една седмица след като беше написал тия последни бележки в дневника си, баща ми почина, съборил го беше втори инфаркт. Аз карах втори курс по медицина. Сега, двадесет години по—късно, сам възстановявайки се от инфаркт, безкрайно съжалявам, че бях се докоснал до тия бележки. Две години след моя «цар» почина и майка ми — изпрати я на оня свят един най—мизерен грип.