После отвори дясната врата на купето и с престорена любезност покани жена ми:
— Заповядайте, мадам!
В купето жена ми сложи ръката си върху моята и попита с глас, в който звучеше повече учудване, отколкото нежност:
— Два часа по—рано, защо?
— Някой ми каза — рекох, — че на павилиона за чужди стоки донесли няколко пакета тютюн за лула «Дънхил», а «Дънхил» е моята слабост, ти знаеш! Побързах, дано успея да си купя поне един пакет!
— Е, купи ли си? —, попита жена ми с такъв тон, с какъвто едно съвременно дете пита баба си, която му разказва приказки: «Е, качи ли ли се юнакът на стъклената планина?»
— Не успях да стигна навреме! — въздъхнах. — Разпродали тютюна, преди да пристигна.
— Така и предполагах! — рече жена ми и леко ме потупа с дланта си по ръката.
— Тази заран оперирах художника на картината «Езерото с червените рибки»!
— «Езерото с червените рибки»? А, да! — Тя отдръпна ръката си.
— Операцията беше тежка, но мина сполучливо! — казах аз, макар че жена ми не беше проявила интерес към операцията. — Животът му висеше на косъм цели четири часа.
— Чий живот?
— На художника на «Езерото с червените рибки»!
— Ах, да. «Езерото с червените рибки» виси над масата ти. Спомня ти минали неща.
— Миналите неща за нас са умрели работи. Настоящите неща са важни! Настоящите.
Тя помълча няколко секунди, сетне попита:
— А кои именно неща?
— Отношенията между един мъж и една жена например.
Тя пак помълча.
— Ти си учудващо загадъчен, драги. Какво значи това «мъж и жена». Съпрузи? Любовници?
«Да речем, любовници» — щях да кажа. Но междувременно бяхме пристигнали вече.
Тя взе един душ, преоблече се и си сложи онази бяла престилка с накъдрени рамене и коланче около талията, която тутакси превръщаше интелектуалната у нея в «чиста» жена, весталка на домашното огнище и партньорка в леглото. Ако онази змия не беше захапала сърцето ми, аз щях жадно, зашеметяващо да я притисна до гърдите си и да й взема за няколко мига дъха. Щях ликуващ да я понеса па ръце из салона, както навярно прадядо ми е отнасял своята самка преди хиляди години. Но змията не отпускаше челюстите си, стягаше ги сякаш по—силно и сърцето ми — честна дума! — дори физически ме болеше: тъпа, потискаща и нестихваща болка, не кой знае колко силна, но болка в сърцето все пак.
— Защо се облече по домашному — рекох, като застанах с гръб към нея и се загледах през прозореца, — нали ще излезем, минава шест часът! Защо не си сложи нещо вечерно?
— Да излезем ли? — запита тя. — Ти държиш да излезем?
— Ще вечеряме някъде — казах. — Тук ще ти бъде скучно.
Тя помълча.
— Ако ти е скучно с мен, излез, поразходи се! — каза тя.
Аз повдигнах рамене. «Все едно ми е!» — казвах един вид.
— Пък аз съм закопняла да си остана в къщи една вечер, да ти сготвя, да те видя по домашен халат, да поседим един до друг пред прозореца, докато стане вечерята, па макар и да не си говорим, само да поседим!
— Я гледай! — усмихнах се кисело, но не се обръщах. — Това го казва докторката по агробиология, старши научен сътрудник Ана Кондова—Шейтанова?
— Казва го просто Ана, жена ти. I
— Е, добре! —— въздъхнах и се обърнах. — Прави каквото искаш. Аз ще полегна малко в кабинета си, защото се чувствувам изморен. —— Между веждите й беше се появила бръчка, в очите й бяха се смесили чувството на недоумение и тревога. «Дали се сеща, че подозирам нещо?» помислих си и към мъката ми се прибавиха няколко капки злорадство. Знаех ли до тоя миг, че злорадството толкова горчало! — Тази операция!... — махнах с ръка и тръгнах към кабинета си, но преди да отворя вратата, обърнах се и добавих: — Той е спасен!
— Авторът на «Езерото с червените рибки»?
Раменете й бяха се смъкнали, очите й гледаха вторачено и някак си обърнати навътре, към собствената й душа.
«Тежък кръст си понесла! — помислих си и гърлото ми сякаш се сви. И така ми дожаля за нея, че в ъгълчетата на очите си усетих въглени. Един човек коленичи в мене и протегна нагоре ръце. — Тежък е тоя кръст и за двама ни, какво да правим?» Нямах сили ни да обвинявам, нито да прощавам.
Опипом намерих дръжката на вратата, влязох и без да се събличам, грохнах на канапето.
Така стоях час, може би и повече, сякаш душата ми беше увиснала в безтегловно пространство. На края не издържах. Не зная каква страст ме повдигна на крака,— желанието ми да я гледам, да усещам отблизо присъствието й или проклетото ми нетърпение да науча истината и да стартирам овреме към финала. А той можеше да бъде само един — всеки от нас да нарами кръста си и да върви по своя си път.