Облякох халата си, нали беше споменала за него. Имах го отпреди шест години, когато още живеехме заедно, беше ми го подарила в деня, когато ме удостоиха с професорска титла. Беше овехтял, сивият му цвят беше станал оловен, маншетите му бяха пооръфани вече, но не ми се разделяше с него. Взех лулата си и излязох в салона.
— На какво ти мирише? — попита жена ми, която току—що затваряше подире си вратата на трапезарията. — Досещаш ли се?
Дори не направих опит да помириша въздуха.
— Загубил си усет към хубавото ядене! — каза разочаровано тя. — Готвя ти вечеря от истинско пиле — тя подчерта, — не бройлерово, а и с т и н с к о, и да не усещаш! Нося това пиле чак от Толбухин!
— Нима? — усмихнах се без всякакъв ентусиазъм. — Много трогателно! Бих си помислил, че в Толбухин мислиш само за мен.
— С а м о за теб — не, разбира се! Но сигурно мисля за тебе повече, отколкото ти за мен!
— Да се сещаш за някого — това е относителна работа! — рекох дълбокомислено. — Човек се сеща например за хубаво вино, за приятен одеколон. Една жена непременно се сеща за мъжа си, макар и гузно, когато му изневерява. За какво ли не се сеща човек!
— Ако днес не си пил, то от снощи още не си изтрезнял, както трябва! — помъчи се да се усмихне Ана, но не й се удаде, дори за миг се появиха две невесели бръчици около устата й.
Тя се извърна и мълчаливо тръгна към трапезарията и въпреки че се владеееш, — личеше си, че думите ми не бяха отишли на вятъра, — походката й беше нервна, тя ходеше като засегнат човек. «Една жена непременно се сеща за мъжа си, когато му изневерява!» Сетила с беше, бедната, за какво намеквам, играта с «истинското» пиле беше ударила на камък, затова бяха тия две горчив бръчици около устата й!
Седнах на канапето срещу прозореца, запалих бавно лулата си; пръстите ми бяха сигурни, кибритената клечка не трепна. Бях се подготвил за последното действие.
Свечеряваше. По билото на Витоша пълзеше заревото на залеза, а по склоновете на планината вече се стелеха гъсти, синкави сенки. Люляците и жасмините в нашата градинка потъваха бързо в здрачевината. Белите им цветове биеха на очи по най—чудноват начин, сякаш висяха на невидими клонки и вейки. Сред строгата, нагарчаща ми ризма на моя «Дънхил» се прокрадваха сладникави струйки на жасмина. За пръв път възненавидях тоя аромат, имах чувството, че действува разслабително на нервите ми, че размеква дори мислите ми. И ето че както седях на старото кожено канапе, останало още от времето на баща ми, овехтяло канапе, което не бих заменил с едно ново за нищо на света, ето че както седях и ругаех наум сладникавия жасмин, смучейки жадно строгия си «Дънхил» — Витоша и всичките сенки и цветове изчезнаха в небитието сякаш и на тяхно място отново се появи Ана. Тя беше още стройна и още гъвкава. Не като Юла, разбира се, Юла беше десет години по—млада от нея. Днес Юла ми показа гърдите си, един вид — покана за любов. Аз щях да приема поканата естествено, но ако тя поканеше и други — нямаше да ревнувам, пет пари не щях да дам, че има друг! А жена си ревнувах, макар че тя отиваше към края на лятото си, и за никакъв компромис не можех да мисля, дори сянка от подобна мисъл не ми се мяркаше наум. Може би защото Юла ми беше душевно безразлична, а Ана обичах? Но може ли мъж на моите години и с моя ергенски начин на живот все още да обича? Не се ли самоизмамвах, като си внушавах чувства, преживени преди много и много години?
В такъв случай откъде извираше тази остра болка в душата ми, къде беше нейният извор?
Както размишлявах, вторачен в синкавите колелца, които излитаха от лулата ми, усетих изведнъж ръцете й на очите си и гъдела на косата й по бузата си — беше ме прегърнала през облегалката на канапето, без да я усетя. Тя обичаше още от едно време да играе така, да ме издебва и крадешком да ме прегръща, като слагаше ръцете си на очите ми. Без да мисля, свалих ръцете й и от сърце ги целунах, както правех някога. Но докато ги докосвах с устните си, една вътрешна тръпка ме разтърси; все пак това бяха ръце, които ме бяха предали, които бяха принадлежали на друг.
Тя заобиколи канапето и сядайки до мен, направи опит да ме прегърне, но аз внимателно отстраних ръката й.
— Ще се изгориш от лулата — рекох.
— Имаше време, когато оставяше лулата си на масата, щом седнех до теб! — упрекна ме тя и ония невесели бръчици отново се появиха около устата й.
— Има и една латинска приказка за времето, едни афоризъм, спомняш ли си?
— О, да! — каза тя. — Тоя афоризъм е общоизвестен. «Tempora mutantur!1» За тебе, прославения професор, май всичко започва да се мени много бързо!