— Това се отнася и до твоя милост! — рекох грубо.
— Грешиш. Хората от нашата професия, особено ония, които се занимават със селекционерство, със създаването на нови сортове — те са по необходимост дълбоко търпеливи хора.
— Искаш да кажеш например, че някоя селекционерка, като тръгне с един мъж, все с него си ходи. Таил ли?
— Това зависи преди всичко от мъжа. Но що за пример наистина ти дохожда на ум?
— Просто така. Ако мъжът на селекционерката, да речем, липсва двадесет и повече дни в месеца от брачното й ложе, навярно и селекционерката ще загуби търпение. Някой ден и тя ще си каже «Tempora mutantur», нали?
Не зная с какъв израз на лицето си съм изрекъл тия думи, но много добре видях израза на нейното лице. Върху него в миг се изписа една болезнена смесица от възмущение, страх и почуда. Тя се отдръпна от мен като отблъсната от някаква невидима, но чудовищна длан и очите й широко се разтвориха.
— За какво ми намекваш ти? — прозвуча тихо гласът й, сякаш ми шепнеше.
— Е, не се вълнувай! — рекох. — Нали повече врем, прекарвам сам в тази къща, може би съм подивял. Изви нявай. Исках да те запитам как вървят работите ти, нищ повече. Вървят ли?
Оттук нататък тя ми отговаряше почти насила и като че ли враждебно.
— Вървят ли? — повторих аз.
— Вървят.
— А колегите? Помагат ли?
Тя повдигна рамене.
— Нямаш ли си поне един приятел?
— Имам.
— Онзи тъпичкия, с очилата?
— Той.
— Добре е една самотна жена да си има приятел!
— Добре е! — кимна тя.
— Ти не искаш да си вълчица—единачка. Хайде де!
Тя отново повдигна рамене. Погледът й се губеше в жасмините и люляците, които на свой ред бяха се почти изгубили в настъпилата привечерна здрачевина.
— Значи, тъничкия. Доколкото знам, вие бяхте с него колектив?
— Ние СМЕ колектив! — подчерта тя.
— А—ха!
— Какво «А—ха»? Нима ти нямаш приятелка? Tи имаш приятелки и те не са навярно една и две!
Някакъв врящ казан избухна в гърдите ми и главата ми пламна. Скочих на крака и сигурно съм имал вид на човек, на човек—горила, който се готви да удуши някого. «Като си имаш приятел, защо не си останала при него, ами се мъкнеш при мен!» — отворих уста да изрева, но в тоя миг телефонът иззвъня ужасно. Стори ми се като писък па човек, комуто ампутират крак.
Скочих до масичката и вдигнах слушалката.
— Професор Шейтанов?
— Слушам!
— Сестра Павлова се обажда. Професор Шейтанов, вашият човек като че ли умира!
— Как така — «умира»? — подкосиха се краката ми.
— Ами губи пулс, почти не диша!
— Къде е доктор Палиев?
— В момента го няма, аз съм сама!
Хукнах към кабинета си, сваляйки халата си тичеш—ком. Намъкнах сакото си и се втурнах за фолксвагена. Пито погледнах Ана, нито й казах нещо. Моят свят с всичките си тревоги и болки беше се превърнал в едно нищожно нищо.
5
Този път не се плашех, че ще прегазя някого, надувах лудо, натисках клаксона и пресичах на «червено», но нали господ помага на безумците, стигнах до болницата без произшествия.
Реанимацията беше пълна с доктори, бяха надошли всички дежурни по отделения, като на екстрено проф—събрание: ще награждават за заслуги. Само че не гледаха с любопитство и склонност за шеги, както биваше в такива случаи, а, напротив, бяха мрачни и в очите им като че ли се прокрадваше злорадство: «Казвахме ли ти? Предупреждавахме ли те? Ето го сега резултата от твоето упорство!» Дори някои се подсмиваха мълчешком, само дето святкаха очите им: «И това ми било хирург с европейска известност!» Но ми правеха бързо път и гледаха да не ме докоснат случайно, сякаш бях зареден със свръхчувствителен експлозив.
В стаята на моя болен заварих доктор Палиев, доцент Ванев, който ми беше асистент и ми помагаше тази сутрин, навярно бяха го алармирали по спешност, защото беше дошъл по фланелка и сако отгоре; тук бяха и двете сестри — Юла и Павлова. Павлова беше дежурна за съседната стая. За моя болен дежурството носеха Палиев и Юла.
Като влязох в стаята, всички се стъписаха встрани и картинката ми стана мигновено ясна — пред мене лежеше мъртъв човек. Той беше откачен вече от системите, от монитора. Някой му беше склопил очите.
Доближих се до леглото, улових дясната му ръка, за да напипам пулса — беше излишно, един бог знае защо го правех. Ръката му беше хладна и така неподвижна, така ужасно неподвижна, както може да бъде само ръка па мъртъв човек. Две чувства нахлуха в душата ми, като от два отприщени бента — вина и безизходица. Бях виновен и безсилен.
После чувството на вина започна постепенно да се отлива. Бях направил операцията без грешка, бяха го извели жив от операционната и в сравнително добро състояние — и налягането му, и пулсът му бяха около границата на нормалното, далеч от застрашителните зони. Какъв дявол беше причинил катастрофата, защо и кога?