— Доктор Палиев — обърнах се към кардиолога, който изглеждаше, както винаги, като изваден от моден журнал, — обяснете ми, моля, как стана това? Кога почина болният?
— Около девет часа.
— Как «около»? Часовникът е пред очите ви! — кимнах към електрическия часовник, поставен над вратата. — Не го ли погледнахте?
Той смутено се взря в часовника и устните му се раз! мърдаха, но не чух да казва нещо.
— Доктор Палиев и сестра Юлия не бяха в стаята когато това започна! — обади се медицинската ссстЯ Павлова. Тя беше дребничка, гонеше 40—те години и навярно не обожаваше колежката си.
— Не са били в стаята? — настръхнах аз. — Може би сте наблюдавали болния от канцеларията, по телевизия пата уредба? — обърнах се към Палиев.
— Ами! — каза Павлова и поклати глава. — В канцеларията бях аз. Тях двамата ги нямаше никакви. Часът беше девет без петнадесет. Погледнах монитора и разбрах, че става нещо със сърцето на болния.Екстрасистоли се редяха по две, по три през всеки две—три секунди. Влязох в стаята, чух го как стене. Тогава се обадих на вас, а после на доцент Ванев.
— Аз пристигнах две—три минути преди вас, професоре! — обади се Ванев. — Всичко беше свършено.
— Какво според вас се е случило? — попитах и облизах устните си, защото бяха пресъхнали.
— Инсулт или инфаркт! — повдигна Ванев рамене.
— Ако е инсулт, то ще е последица от операцията! — обади се Палиев.
Като чух това зализано конте да се обажда и най—безсрамно да хвърля камък в моята градина, оня кипящ казан отново избухна в гърдите ми и главата ми пламна. Доближих се до негодника и го попитах:
— Вие като дежурен защо сте напуснали поста си? Къде по дяволите сте се пръждосвали в минутите, когато болният е имал нужда от спешна помощ?
Той побледня. Дяволите да го вземат, мерзавците са и страхливци отгоре!
— Слязох... в салона на второ вътрешно, да изпуша една цигара! — заекна мръсникът.
Притъмня ми пред очите.
— Тая цигара петнадесет минути ли си я пушил, негоднико — изревах и така го цапардосах с пестница по муцуната, че се завъртя удивено на място като пумпал, а при втората ми плесница изхвръкна от вратата.
Сега дойде ред на Юлия.
— Ами ти? — надвесих се над нея. — Ти защо си напуснала поста си, защо си оставила болния самичък?
Тя ме гледаше нахално право в в очите, дори имаше и някаква усмивчица по устните й. Кучката искаше да каже навярно "Нали ти показах нещо тая заран, хайде да не се караме!»
Плеснах я немного силно по бузата, но тя все пак залитна. Излизайки от стаята, тя извърна глава и ме изгледа с очи, в които нямаше ни яд, ни омраза, а излъчваха онова удивление, с което децата гледат за пръв път например кенгуру.
— Професоре! — улови ме за рамото Ванев. — Опомнете се!
Беше късно да се опомням. Пък и не бях направил нищо, заради което си струваше да се опомням. Само ме досрамя — от мъртвия.
Коленичих и благоговейно целунах захладнялата му десница.
След двадесетина минути пристигна управителят, професор Марков. Затворихме се в канцеларията само двамата. Стояхме прави един срещу друг и някое време се гледахме мълчаливо. Не зная как съм изглеждал, но той имаше вид на смутен и дълбоко огорчен човек.
— Очаквах, че тази операция ще завърши печално, но че свръх всичко ще се държите хулигански — това на—
истина не допусках.
— Аз извърших сполучлива операция и за смъртта на нещастника не нося пряка вина! — рекох.
— De jure2, това е така, но de facto3 — той разпери ръце — вие сте виновен, разбира се!
— Виновни са дежурните, които не са стояли на поста си! — рекох. — Акр на нещастника беше оказана помощ^ сега той щеше да бъде жив!
— И това е проблематично, колега. Аутопсията ще установи какъв морален дял имате от вината. Ако смъртта е последвала от инсулт — несъмнено ще тежи на вашата съвест.
— Аз го изведох от операционната жив и здрав! — повдигнах рамене. — За останалото носят отговорност други. При това обзалагам се, че е починал от инфаркт!
Той разпери ръце и не каза нищо. Помълчахме някое
време.
— Във всеки случай вие сте се държали недостойно, хулигански. Как можахте?
Как можах? Не ми идеше наум какво да му отговоря. «Заслужаваха си го!» — щях да кажа, но си замълчах.
— Утре свиквам колегиума, за да обсъдим поведе
нието ви и да предложим на министерството съответно на—
казание. Докато получим отговор
от министерството,
ви снемаm временно от поста началник на неврохирургическото отделение. Нямате основание да ми се сърдите, нали? А дежурните, които не са стояли на поста си, и те ще си получат своето!