Нашето семейство, както и много други семейства от Монферие, Монсегюр и близкото до тях Мирпуа, има дълбоки корени в миналото и както загатват родовите предания, в ония времена не ще да е било чуждо на катаризма. За това е свидетелствувала една ценна и с изключително значение реликва, която столетия поред е била предавана като семеен талисман от поколение на поколение. Било е разпространено убеждението, най—вече сред жените от рода ни, че ако, не дай си боже, реликвата изчезне, ще се изтрие и родът на Бернаровците от село Монферие. Чудно нещо, господине, през 1939 година реликвата изчезна от семейството ни, а през 1961 година аз, едничкият син на Раймонд Бернар, се ожених за жена, която се оказа по—сетне, че страда от неизлечим стерилитет. И ето че с мене Бернаровците от Монферие секват завинаги, нали съм последната издънка на рода Бернар. Съобщавам Ви този случай, господине, не от суеверие, разбира се, аз съм модерен човек, а просто като съвпадение на едно предание с една случайност. Аз мисля, господине, че подобни съвпадения раждат всъщност и самите предания.
Сега за реликвата. Тази реликва, господине, представляваше два старинни ръкописа, написани на старопровансалски, лангдокски език, мъчно разбираем за съвременния французин. Двата ръкописа бяха подвързани със coлидни корици от сандалово дърво, обшити с червена кожа. В единия от ръкописите, по—обемистия, били описани събития, станали по средата на XIII в., а в другия —някакви истории от края на XIV или началото на XV в. Такава поне е била версията, която баща ми бил чувал от своя баща. Първият ръкопис се наричал «френски», а вторият — «италиански», може би поради това, че в този, втория ръкопис се е разказвало за случки, станали на италианска земя.
От много години в Монферие не се намирал човек, който да помнел една чисто окситанска дума, камо ли пък такъв човек, който да можел свободно да превежда окситански текстове от XIII век. Езикът на Окситания по това време е филоложка специалност, с него се занимават медиавистите — литератори и лингвисти. Поради тази причина нито баща ми, нито дядо ми, неуки хора, са имали каквито и да били лични впечатления за съдържанието на двата ръкописа. Знаели за тях толкова, колкото ги осведомявала родовата версия, предавана от поколение на поколение
Освен че в ръкописите се разказвало за събития, случили се между XIII и XV в., и че се описвали случки, станали във Франция и Италия, версията мълвяла още, че това би ли еретически книги, които съдържали текстове, написани наистина в различно историческо време. На едни текстове автори били катари—българи, тоест бугри, пристигнали във Франция по случай някакъв катарски събор от 1209 година и останали да живеят на окситанска земя. Техни или вече на синове, родени от тях в брак с окситанки, били и текстовете, описващи битката за Безие и Каркасон през 1209 година и трагедията при Монсегюр през 1244 г. Такива били най—бъбривите и волнодумни родови предания, а какво по—точно съдържали старинните текстове, никой не знаел, нито пък имал възможност да узнае. Бернаровци открай време били бедни хора, слабограмотни, пастири и дървари, нито имали време, нито им било по силите да се занимават със старинния ръкопис. Жените го държали на дъното на един дълбок дъбов сандък, където били скътани празничните ризи и фусти на Бернаровите снахи. Съприкосновението му с интимните тоалети на снахите «осигурявало» според тях продължението на Бернаровия род.
И все пак, ако разчитането на текстовете е разкривало възможности за установяване на авторството, то загадката около попадането на тази книга в дома на Бернаровци ще си остане завинаги забулена в тайна. Някаква смътна догадка се крие в обстоятелството, че Монферие се намира в непосредствена близост с катарската крепост Монсегюр, а оттук вероятността — български катари (бугри) да са се смесили с катари от Монферие и по този начин някой бугр с писателски наклонности да е попаднал в Бернаровия род... Всичко е възможно на тоя свят, господине!
Сега искам да Ви разкажа, господине, как е изчезнал този безценен ръкопис и каква връзка има с него Вашият почтен баща,
Както вече споменах, двамата приятели, нашите бащи интербригадисти, прекарват два месеца в дома на дядо ми. Без съмнение старинният ръкопис е бил показан на Вашия баща и той, оценявайки историческата му стойност и владеейки добре френски език, е започнал веднага да го преписва. Той го е преписвал механично, господине, само досещайки се за смисъла му, защото, ако за родения окситанец древпопровансалският лангдок е мъчно разбираем, за чужденеца без специални познания по древнофренските наречия той е почти недостъпен.