— Всекиму според заслугите! — направих опит да се усмихна, но не излезе нищо.
Кимнах му с глава и излязох.
Отбих се в кръчмата «Под липите» и понеже беше пълно с народ и нямаше свободна маса, застанах до тезгяха и изпих наведнъж две немски бири. Друго пиех много рядко, бирата беше моя слабост.
— Върви ли, професоре, върви ли? — запита ме дружелюбно управителят и ми се усмихна насърчително.
— Върви! — кимнах.
В къщи не заварих никого. Ана я нямаше. На масата в трапезарията беше сложен прибор за един човек. В средата — печеното пиле. Отстрани — бутилка шампанско и една чаша. До бутилката имаше бележка: «Извинявай, Лука, но ми е обидно да стоя при мъж, който ме подозира!»
«Хайде, още една невинна!» — усмихнах се, тоя път в себе си, и смачках бележката.
После взех пилето и го захвърлих в кофата за смет. Отворих шкафа, където държах за всеки случай няколко бутилки уиски и коняк. Ръката ми сама посегна към коняка;
отпих пет—шест едри глътки.
Влязох в кабинета си със замаяна глава. Отпуснах се в креслото, пред масата си, и повдигнах глава към «Езерото с червените рибки». В златистата есен седяха на самотна скамейка мъж и жена, безкрайно отчуждени един от друг.
Както седях и гледах езерото и самотната скамейка, усетих онова снопче иглици пак да се забива в прекордиума ми, челото ми се ороси със студена пот. Довлякох се до войнишкото легло на баща ми и се проснах на него, както бях облечен. В главата ми шумяха ветрове, пред очите ми като че ли се носеха на тумби, на тумби рояци искрящи, златистожълти листа.
6
Събудих се призори отмалял, с тежест в сърдечната област и с глава, която леко се замайваше при ходене. Не ми се пушеше, но запалих лулата си и от пушека на тютюна главата ми още повече се завъртя. Облякох халата си и отново полегнах. В ушите ми загърмяха често—често пълни, които се разбиваха сякаш в един каменен вълнолом, който беше в самия мен.
Стресна ме иззвъняването на телефона. Учудих се, като видях, че вече е девет часът. Обаждаше се професор Марков.
— Целият колегиум се е събрал, а вас ви няма! —упрекна ме строго шефът.
— Заседавайте! — рекох. — Аз не се чувствувам добре и няма да дойда.
Той не ме попита какво ми е, а помълча някое време
— Не е редно да ви съдим във ваше отсъствие — продължи шефът, — но вие може да ми кажете по телефона това, което бихте казали, ако присъствувахте на заседанието. Аз ще запиша всичко.
— Няма какво да казвам — рекох.
— Поне една дума за извинение няма ли да поднесете на хората, които снощи така грубо сте оскърбили?
— Ами... на доктор Палиев кажете, че му е малко боят, а на медицинската сестра Юлия кажете, че съжалявам...
— ...дето сте я ударили?
— ...дето не я плеснах и по другата бузка!
— Вие се шегувате, колега. Вие забравяте, че те могат да ви съдят!
— За да се окашмерят пред целия свят ли? Вие ме разсмивате, колега!
— Аз ви уведомих снощи за наказанието, което ще
предложа, а след един час ще имаме и резултата от аутопсията. Дано бъде във ваша полза!
— Никакъв резултат не може да ме стопли, щом човекът е мъртъв! — рекох. — А що се отнася до наказанието, «мене ми пука». Но ти ще носиш позора, че държиш в клиниката си мерзавци като доктор Палиев и мръсници като онази сестра! — и треснах слушалката. «Ти»—то, с което му заговорих, и това, че под носа му треснах слушалката, тия неща като да излъчиха една хубава топлинка, която се разля по цялото ми тяло.
После хапнах малко хляб, извадих от библиотеката подвързания том с дневника на баща ми, полегнах на леглото и се зачетох.
Монферие, 1. VI. 1939 г.
Тази сутрин цялото семейство Бернар замина в планината на коситба. Едмонд, сестра му с мъжа си и големият им син Луи. Дъщеря им Стефани и Анри на Едмондови grande mere Pauline отведе у тях. В къщи останахме само двама — жената на Едмонд Луиза и аз.
Изтягам се в горния кат на плевника, върху няколко наръча прясно окосено сено, което Луиза ми постла оня ден. Луиза е толкова добра и внимателна, че понякога ми става дори неудобно. «Ако не бяхте спасили мъжа ми, докторе, сега щях да съм вдовица, а Анри — сираче!» — каза ми онази вечер, когато ми постилаше прясното сено. Тя стоеше срещу мен с ръце на високите си хълбоци, по риза, която се мержелееше като едно бяло петно в полумрака, и по фуста, която не се виждаше, но аз знаех, че е синя и напръскана с червени цветчета. Знаех, че е с тази фуста, защото очите ми следяха снагата й и тичаха подире й, когато Едмонд го нямаше наблизо. «Луиза — казах й същата вечер, когато настилаше на пода прясното сено, за да ми е хубаво през нощта, — който и да беше на онова опасно място, където беше мъжът ти, щях да му се притека на помощ. Затова не си ми задължена с нищо. Никак не бива да се чувствуваш задължена!» «Може и така да е — каза Луиза, — но без вас, докторе, ние с Анри щяхме да сме сега най—самотните и нещастни хора на света!» Поече не си казахме нито дума, защото на двора излезе деверът й да хвърли на кучето комат хляб. Тя завърши мълчаливо със сеното, каза ми тихо «лека нощ» и се спусна безшумно по подвижната стълба.