Тук гостоприемството е закон и аз се подчинявам, дори й протягам ръка, за да я улесня и посрещна, когато тя застава на прага.
Сега виждам, че е облякла празнична риза, с надиплено окологърдие, че е пристегнала бюста си с червено елече, поради което гърдите й доста се показват навън.
— Днес си много хубава! — кимвам й, защото в Прованс е обичай да се казват на жените приятни неща.
— О, благодаря! — усмихва ми се тя и руменец избива по бузите й. — Знаете ли, че днес няма никой в къщи и че ние сме останали съвсем сами? Хайде, седнете да си изпиете млякото де, защо се бавите? — и тя първа се отпуска на сеното и ми сочи с ръка да седна досами нея.
Аз сядам досами нея, както тя ми сочи, и пия млякото си. Докато го пия, една вълна на смущение започва да ме залива така силно, че едва не се задавям. Ние, докторите, изобщо не сме от притеснителните хора и затова си има причини, а освен това аз бях поживял в Париж, когато специализирах очни болести, и не бях смятал, че трябва из се държа там като светец. Плюс всичко имах съпруга, петнадесет години по—млада от мен, тъй че натрупал бях вече един добър стаж, за да се смущавам като момче от близостта на една жена. Но ето че се смущавам и ако изпущам паницата върху сеното и не се задавям, причината е в яките ми мускули, които бяха навикнали да се държат в някои случаи автономно. Но, така или иначе вълната на смущение ме залива от петите до главата и аз се изчервявам, като усещам рамото й да се притиска в моето. Като че ли съм в положението на Едмонд, когото франкистите бяха сгащили при едно наше отстъпление от Бургос, та трябваше с прибежки да долазя до тях и с две бомби да му отварям път. Няма кой да ми помогне. Пътната врата сигурно е залостена, както винаги, а освен това нашата къща се намираше в окрайнините на селото.
Тя взима ръката ми, слага я върху малката си длан и учудено клати глава:
— И това ми било ръка на доктор! Как бъркате с такова ръчище в очите на хората? По би й отивало да държи топор или секира вместо деликатен инструмент. Вашата ръка наистина е по—силна от ръката на Едмонд! Колко франкисти сте убили?
— Пет или шест — казвам. Те бяха повече, но смалявам числото им, да не помисли, че се хваля.
— Как ги убихте? С пушка?
— Не! — казвам. — С щик.
Тя мълчи някое време, а моята кръв ври. После пак ме пита:
— Нали вашата съпруга е красавица?
— Защо да е красавица?
— Ами защото вие сте хубавец! Може ли хубав мъж като вас да има грозна жена?
— Ах, Луиза — казвам, — аз съм стар и тия неща нямат вече значение за мен. Аз съм прекрачил 40—те години!
— Тъкмо сте в най—силните си години! Мъжът в тия години е истински мъж. — Тя мълчи някое време, издърпва дланта си и ръката ми пада на коляното й. — Вярно ли е, че сте приказвали с Едмонд за заминаване?
— Намекнах му оня ден. Време е да си вървя. Смятам утре или в други ден да ви кажа «сбогом».
Тя въздиша и мълчи, но съвсем не отмества рамото си от моето, нито пък отстранява ръката ми от коляното си А моята ръка лежи там като парализирана. Зная ли какво да правя, може да ме вземе за глупак, а пък нали е жена на Едмонд!
— Ние сме бедни хора — казва тя и въздиша. — Не притежаваме нищо особено, което да ви дадем, за да ви напомня за нас. Да имате спомен от нас. Аз съм ви задължена и бих искала да ме помните с хубаво. Един хубав спомен да остане у вас! Погледнете ме де!
Тя се притисна още по—силно до мен, слага ръката си върху моята и като че ли ми предлага устните си. Очите й са полуотворени, дъхът й ме пари като огън.
Вече не издържам. Забавя ли се секунда, две, с Едмонд е свършено. Ще посмея ли да го погледна сетне в очите?
Скачам като ужилен от оса и тя пада на сеното, синята поля с червените цветчета сама сякаш е оголила коленете й.
— Как щях да забравя! — не говоря, а викам. — Ами часут наближава девет, ще изпусна пощенския куриер за Фуа! — Откачвам палтото си, което виси на един гвозей, и продължавам със същия безумен тон: — Трябва да му предам едно много важно, много важно писмо! — И се спущам по стълбата така, че само по една случайност не си разбивам главата.
Цял ден се щурам по ливадите, из валозите. Спя, сетне гледам до втръсване небето, което тук, на юг, е наистина изумрудено и бездънно. Гладен съм като вълк. Но се връщам чак привечер, когато съм сигурен, че косачите са вече у дома.
Луиза не ме поглежда. Издебвам само веднъж очите й — те не са нито обидени, нито сърдити, в тях има просто тъга.
7
Прочетох първата глава на «Записките» и макар да не бях в кой знае какво добро настроение поради ония идиоти от болницата, напуши ме смях, смесен с особеното чувство на снизхождение, което изпитва обикновено човек спрямо слабостите на бележити хора. Ето какъв спартанец бил баща ми! ... Да се откаже от една провансалка, при това с високи хълбоци и гърди, почти изскочили от елечето, това не го разбирам, или все едно — не го приемам, защото е чиста проба провинциализъм, и то от времето на Балканската война. Да се откажеш от такава жена е наистина не знам какво. Все едно, когато Юла ми показваше гърдите си, аз да бях извърнал глава или да бях замижал като котарак пред паница с мляко...