Люляк бял,
люляк снежно бял,
с моя първи блян цъфтял...
Пулсът ми скачаше и прескачаше и аз си помисля «Сега една инжекция с лидокаин би свършила добра работа!»
Сетне се дотътрах до леглото и отново взех ръкописа.
Монферие, 2. VI. 1939 г.
Подреждам педантично малкото си вещи в пътническото куфарче, което ми подари местният «манифактурист», задето бях излекувал очите на дъщеря му от възпалителен процес. До мен стои Едмонд и ме гледа с неприятно учудено лице.
— Време е да се връщам в родината — обяснява му. — Никой не ми е дал безсрочен отпуск!
— Но нали ти си на свободна практика? — казва Едмонд и в гласа му усещам как се прокрадва една малка надежда. — Остани поне до края на месеца, докато оберем черешите. Ще ходим в планината за ягоди, Луиза ще направи мармелад и ти ще си вземеш едно бурканче за из пътя.
— Ти забравяш, че в родината ме чака семейство — казвам — и друга работа, за която не се дава отпуск.
— Е — въздиша Едмонд и повдига рамене, — щом си решил и мислиш, че трябва — върви!
— И после — продължавам — време е, Едмонд, и ти да вземеш в ръце своите си работи и да заминеш за Фуа. Като монтьор на велосипеди ще изкарваш повече, отколкото като берач на ягоди!
Едмонд се усмихна скептично и клати глава.
— За интербригадисти като мен във Фуа няма работа, приятелю! Да не мислиш, че не съм опитал? Ходих в работилницата, където 15 години бях поправял всякакви марки и хората ми стискаха с благодарност ръка. И знаеш ли какво ми каза шефът? — «Ако ми прекрачиш прага още веднъж, ще се обадя в префектурата, че ме е нападнал разбойник! Интернационалисти не ми трябват. Марш навън!» Във Фуа вече няма работа за такива като мен!
— Опитай в Тулуза! — казвам. — Добре ще е Анри да учи в градски лицей, а пък и на Луиза, както виждам, не й е много присърце селският живот!
Едмонд гледа в краката си и мълчи, а пък аз привършим с багажа си и слагам в една стара сумка от телешка кожа преписа си на стария ръкопис. Сумката ще нося на рамо, така че да няма опасност да забравя някъде ръкописа. По пътя той ще ми е най—голямата грижа. Едмонд се покашлюва и по лицето му на добродушен провансалец, способен бързо да се въодушевява и също така бързо да изстива, се появява хитра усмивка:
— И аз ще тръгна с тебе! — казва той и ме гледа така, сякаш аз съм си мислил да го изиграя, пък той се е усетил навреме и това, че се е «усетил», го е издигнало на три боя в собствените му очи. — Ще дойда с тебе в Париж, а там, както казват — океан. Никой те не пита бил ли си на река Ебро и какво си правил там. Имат хората нужда от добър работник — наемат те и ако работиш добре — плащат ти. За останалото си троши главата сам! Сега в Париж още е на мода велото, приказва се, че по алеите на Шан—з—елизе хиляди въртят педалите.
— Надяваш се да намериш работа? — питам го учуден.
— Където хиляди въртят педалите, там има десетки работилници за ремонт. Все в някоя от тях ще се намери работа и за Едмонд!
— Хм! — клатя глава.
— Непременно ще дойда с теб! — казва решително Едмонд.
Когато провансалецът е убеден в нещо, макар и това нещо да е само една илюзия, няма смисъл да спориш с него: той брани убеждението си със зъби и нокти.
— Ами Луиза? — казвам аз.
Една сянка за миг пробягва по лицето на Едмонд, но това е само за миг.
— Тя ще ме чака тука — казва Едмонд. Скланя глава към лявото си рамо и някое време мълчи. — Тука са майка ми, сестра ми, няма да е сама!
«Те ще я наглеждат и тя не ще има възможност да си развява полите насам и натам!» — продължавам в себе си мисълта му.
— А щом си уредя положението в Париж, ще ги извикам, нея и Анри! — казва Едмонд. — Аз отдавна си мечтая Анри да учи в колеж!
«Човекът, който мисли преди всичко за «уреждане на положението си» — ето го бъдещия социалдемократ! —казвам в себе си и ми става тъжно. И не зная по—опредалено за какво ми става тъжно: за него, за Луиза или за самия мен!
— А с какво ще живееш в Париж, докато си намерим работа, докато ти провърви? Имаш ли нещо спестено?
— Откъде? — повдига Едмонд рамене и се чуди на ума ми. Как съм могъл да си представя, че нещо е останало от спестеното! — Почти две години ме нямаше — казва той, — каквото бях сложил настрана, през тия две години се е стопило до капка.
— И как ще караш тогава? — питам.
— Ами ти?
— Аз имам другари в Париж, които ще ме препратят веднага за България.
— Ще взема старата книга и ще я продам на някой антиквар. Все ще получа за нея някой и друг франк, колкото да преживея една седмица. А до една седмица може би щастието ще ми се усмихне.
— Но нали тази книга представлява един талисман за семейството Бернар?