— Аз съм подсигурил вече семейството Бернар с един Анри.
— Тази книга трябва да продадеш само на Националната библиотека! — казвам твърдо. — Само на Националната библиотека! Тя е автентичен документ от средновековието и има голяма историческа цена!
— Дано да има голяма цена и във франкове! — усмихва се мечтателно Едмонд.
Не знам защо ставам нервен и отново се захващам с куфарчето си, макар че в него всичко е подредено с ап—текарска прецизност.
— Все едно — казвам. — Утре заранта аз ще тръгна, нямам време за губене!
— До утре заранта Луиза и майка ми ще ни приготвят нещо за из път.
— Но ти не си говорил още с Луиза, не си се посъветвал с нея!
— Ах! — маха с ръка Едмонд. — Луиза мечтае за Париж. откакто се е родила! Тя ще ме насърчи повече от всеки друг!
Моиферие, 3. VI. 1939 г.
Прощавам се със семейство Бернар. Ерве, страшният, ни подарява кожена кесия, натъпкана с ароматен южен тютюн. Grande mere Pauline ме благославя и окачва на врата ми някакво никелирано медальонче, надянато на тънък ланец. Луиза се докосва плахо, едва—едва, до устните ми, но очите ни открадват секунда—две от общоприетото време за раздяла на омъжена жена с чужд мъж: очите й са влажни и в тях се мярка вчерашната тъга.
В раницата на Едмонд и в мушамения му куфар семейството е скътало за двама ни три килограма козе сирене, наръсено с пипер, една дузина подкови говежда луканка и шише бистра ракия от смокини. Парите, които имаме общо, стигат за път, за хляб и за една седмица престой в евтин хотел.
Наспускам Монферие и Бернаровци със свито сърце.
В автобуса свалям медальона на grande mere Pauline. На едната му страна е изобразен някакъв средновековен герб, а на другата — рицар на кон и надпис на лангдокски език, който почти не се чете. Питам Едмонд кой е изобразеният рицар.
— Това е сувенирна работа, продават ги навсякъде из нашия край, купуват ги туристите. Рицарят е Раймонд—Роже Тренкавел, а гербът е на фамилията Тренкавел. Този Раймонд—Роже Тренкавел е бил някога сеньорът на голяма част от окситанската земя. Той е покровителствувал еретиците. Това знам за него.
Кротвам сувенирчето в портфейла си и си мисля: Какъв ли странен човек ще да е бил този Тренкавел! Да владее богатата, лазурна Окситания и в същото време да покровителствува еретиците! ... И си казвам също: дано това да е талисманът ми!
Тези редове пиша на гарата в Тулуза, докато чакаме влака.
Париж, 20. VI. 1939 г.
Описвам накратко нашите приключения от деня и пристигането ни до навечерието на голямата демонстр! ция на Народния фронт:
Настанихме се в Evry, предградие с бъдеще, на около 30 километра западно от града. Наехме стая в един нов хотел, който носеше романтичното име «Марго». На: напред помислих, че хотелът е кръстен на името на Магарита Наварска, съпруга на крал Анри IV, наричана от простолюдието просто «кралица Марго». Същата, която през кървавата Вартоломеева нощ дала подслон в спа, нята си на един подгонен и ранен протестант и която три столетия по—късно вдъхновила Ал. Дюма да напише «едноименен» роман. Сетне научих, че името на хотела било свързано пряко с Маргарита Наварска. «Марго» —това означавало, че хотелът е собственост на акционерно дружество «Марго» — търговия с дамски принадлежности и накити.
Наехме стая на третия етаж, понеже нагоре нямаше други. Макар и роден в предградие, «Марго» беше чист и удобен, дори на нашия етаж всяка стая имаше по един бокс за вземане на душ (и за пране според практическия усет на Едмонд). А прозорците ни гледаха, за щастие точно върху автобусната спирка. Buss А6 отиваше до Issy за 40 минути. Оттам други автобуси взимаха разстоянието до Триумфалната арка за около 40—50 мин ти. Така човек можеше да стигне от Evry до сърцето на Париж за около час и половина — за по—добра сгода хора с нашето положение не можеха дори да мечтаят!
След като пристигнахме и се пооправихме — възможностите не бяха кой знае какви, но се обръснахме и облякохме бели ризи, — хукнахме за Националната библиотека, на улица Ришельо, близо до прочутите с витрините си улици Риволи и Рю дьо ла Пе. Прие ни един начални на отдел с кръгло лице и заоблен корем. Той се втренчи с голям интерес в нашата старинна книга, попрочете тук и там по нещо; после ни помоли да го почакаме, за да се посъветва със специалистите медиависти. Дълго чакахме, повече от час. Вече се облизвахме; след толкова чакане, мислехме си, ще излезем оттук богати. Но когато нашият началник се появи отново, надеждите ни повехнаха. С едно «Елате след два дена, господа!» той ни из—по живо, по здраво да си вървим.
Два дни бяхме само на луканка и на по няколко глът—ки от смокиновата ракия. «Наздраве, Луиза!» — казвах си наум всеки път, като вдигах шишето с ракията. Но гледах Едмонд открито, нищо не смущаваше съвестта ми.