Най—напред отидох в градския комитет на фронта да разпитам за някой познат антифашист от България. Там ме попитаха дали бих замествал някое време инструктора Феликс от първа секция, когото полицията беше прибрала на една демонстрация и още го държеше. С охота се съгласих, дори се зарадвах. Към първа секция бяха причислени заводите «Рено» и «Ситроен», за да осигуряват на демонстрациите, които се провеждаха в центъра на града.
Следобедите ми бяха свободни. Ходих в музея на имперсионистите и в галерията на модерното изкуство, до Трокадеро. Имах чувството, че след импресионистите попадам от една изтънчена цивилизация в някакъв свят на людоеди, в джунглите на остров Самоа.
На третия ден отидохме с Едмонд отново в Националната библиотека при нашия началник със заобленото коремче. Тоя път той имаше вид на човек, комуто досаждаме.
— Господа, вашият ръкопис не е автентичен, както вие твърдите — започна той без всякакви заобикалки. —
Вашият ръкопис е един препис, правен през XVI в. А може би е препис от друг препис. Изобщо никой не знае и не може да знае доколко преписите отговарят на оригинала от XIII в. Ето защо това нещо, което вие ми носите, почти няма историческа стойност,,
— И колко възнамерявате да ни дадете за него, господине? — избърза нетърпеливият Едмонд.
— Не повече от стотина франка, господине!
Бузите на Едмонд почервеняха, очите му светнаха.
— Вие се подигравате с нас, господине!
Той си беше южняк, и туйто! Можеше да вдигне ръка или да изригне проклятие, което да разтърси изоснови великата сграда!
— Остави, Едмонд! — стиснах го за лакътя. — Те не искат нашия ръкопис, не виждаш ли? Да си вървим!
Не зная как са се чувствували издокараните дами и господа по Рю дьо ла Пе от псувните му, които той сипешe c окситанска ярост наляво и надясно, но аз го разбирах — бяха засегнали семейната му чест. Толкова столетия снахите Бернар бяха кътали в сандъците си ръкописа, та родът Бернар да прекрачи прага на XX век, и ето че един чиновник даваше за него някакви си сто франка, колкото струваха например едни чепици по тезгяхите на народните «призюник»!
И аз недоумявах: дори да беше препис от XVI в., ръкописът пак имаше огромна историческа стойност — и като исторически, и като филоложки документ! Озадачаваше ме недружелюбното отношение, което беше проявил към него такъв национален институт като Френската национална библиотека! Дали пък в лицето на този закръглен началник ръкописът не беше срещнал един свой изконен неприятел? Раймонд—Роже Тренкавел имаше навярно и в днешно време свои противници.
Тъй или иначе, този удар беше неочакван.
През следващите два дни предлагахме ръкописа по букинисти и книжари, но навсякъде вдигаха хладно рамене. Най—после един книжар на Рю де Батиньол склони да ни даде за него 250 франка. Може би тази щедрост се дължеше на сянката, която романтичният Монмартр хвърляше отгоре. Понеже този книжар нямаше в момента «налични», предложи ни да донесем ръкописа следващия ден.
Оставихме ръкописа «в къщи», обядвахме суджук пийнахме смокиновка и излязохме — всеки по своя си път.
Когато вечерта се прибрахме, ръкописът беше изчезнал.
Никой не беше дохождал, никой не беше ни търсил камериерката тоя следобед не беше се вестявала — имаше почивен ден.
Портиерът вдигаше безучастно рамене. Той беше учтив човек, с формена традиционна фуражка, с традиционни мустаци и традиционна усмивка.
— Съжалявам, господа! ... Сигурни ли сте, че книгата не е забравена някъде?
Слава богу, до моя препис не беше се докосвал никой лежеше си непокътнат в дъното на малкия ми куфар.
Едмонд преживя това печално събитие бурно. Блъска възглавницата си с юмруци, свали покривката на пода занича под леглото, под масичката и на края, отчаян и съсипан, седя дълго време облакътен на масата с втренчени и невиждащи нищо очи.
На края, когато бурята беше отминала вече, той удари с юмрук по масата и поклати глава:
— Няма да се дам.
— Какво имаш пред вид, Едмонд?
— Няма да се върна на село!
— Е, добре, няма да се връщаш. После?
— Ако трябва, ще мина лазешком през Париж от изток на запад и от север на юг, но пак ще си намеря работа!
— Няма «дано»! Трябва!
— Добре, трябва!
— Монферие е втръснало на Луиза! Онази нощ, преди да заминем, до сутринта плака! Измъчва се!
Не му отговорих.
Той се изправи:
— Довиждане!
— На добър час! — изпратих го с усмивка.
Положението ставаше критично. След една седмица нямаше да сме в състояние да си платим хотела.
До пет часа обикалях из Лувъра.