После тръгнах напосоки по Рю дьо ла Пе, като безцелно се вглеждах в разкошните витрини и старите, посивели фасади на къщите. До един солиден двукрилен вход прочетох върху черна мраморна плочка надпис, изписан със златни букви: «Частна клиника по очни болести д—р Морис Бруйя». Отминах, но както се казва, «внезапна мисъл ме осени» и бързо се върнах назад.
На портиера, който ми отвори, предадох една овехтяла визитна картичка от времето, когато специализирах при доктор Жак Марто.
През летните ваканционни месеци много клиники в Париж се задъхват от недостиг на медицински персонал — докторите излизат в летния си годишен отпуск и бягат от Париж, едни към Алпите, други към слънчевите средиземноморски плажове. Така беше на времето и в Клиниката на доктор Жак Марто — макар и стажуващ лекар, колко тежки операции трябваше да правя, за да не бъдат връщани богатите клиенти!
Доктор Морис Бруйя, възрастен човек с уморено лице и тъжни очи, които някога са имали чист гълъбов цвят, понита най—напред дали мога да удостоверя с някакъв документ, че съм бил специализант при клиниката на неговия колега Жак Марто. Показах му атестационното свидетелство.
— А какво ви е подгонило в Париж по това време?
— Сантиментални причини! — усмихнах се и въздъхнах. — Една връзка от ония времена!
Когато става дума за «връзка», всеки възрастен французин с «положение» си спомня с тъга за «галантните» времена на своята младост.
— Тъй... тъй! — поклати съпричастно глава доктор Бруйя. — Разбирам ви! — И с една наивна усмивка, която той напразно се мъчеше да направи хитра, допълни: — Допреди две—три години и аз прескачах всяка Коледа до един град sur le cote d' Azure!
Докато водехме тоя мъжки разговор, телефонът звъня на няколко пъти, но доктор Бруйя не благоволи да вдигне слушалката. Влезе медицинска сестра, млада и хубавичка, и ни прекъсна:
— Обажда се господин Клод Арбен, манифактура на едро, от вилата си във Версайл — оса или пчела ухапала дъщеря му Бета по лявото око. Моли за спешна помощ, ще доведе дъщеря си с кола.
Доктор Бруйя мълча някое време, после разпери ръце и каза, че днес е уморен и че за днес му стига и че доктор Венсан, който бил останал един в клиниката, по обяд си бил отишъл, защото жена му щяла да ражда.
— В най—неподходящо време! — поклати глава господин Бруйя.
После изведнъж като че ли се сети за мен:
— Ето ви случай, господине, да покажете на какво сте способен... Хващате ли се? Ако покажете сръчност, ще ви задържа до края на месеца. Аванс от 500 франка може да получите още днес!
Купих си спортен пепитен костюм, риза на сини райета и нашарена с червени цветчета папийонка. Останаха ми сто франка.
Ето че най—после ми провървя! На Рю дьо ла Пе, бивша Наполеон.
«Утре ще купя две рози, за да ги поднеса на хубавичката сестра — мислех си в автобуса. — Тя всъщност ми
доведе първия клиент!»
Париж, 21. VI. 1939 г.
Портиерът ми подава писмо, получено вчера след обяд с «Бърза поща». Бланка на «Частна клиника по очни болести «Д—р Морис Бруйя».
«Уважаеми господине,
За извършени от вас операции при клиниката ни да получите хонорар, Касата изплаща хонорари на 21—во и 7—мо число, от 11 до 13 часа,
С уважение
Главен счетоводител,.. »
...еди—кой си. Кланям ви се, господин Еди—кой си! Никога никое писмо в живота ми не е идвало по—навреме hi вашето!
Трия щастливо ръце.
Портиерът ме пита:
Навярно добро известие, господин докторе?
— О, господине! — усмихвам му се. — Днес ще получите от мен сто грама първокачествен тютюн «Дънхил»! Нали ние с вас сме колеги по лула?
— Да, господине, често съм ви виждал с лула!
— Точно тъй! Затова, господине, довечера ще получите от мен скромен подарък — сто грама първокачествен «Двнхил» в желязна кутия!
Утрото ми се струва по—светло и светът красив. Колко навреме пристигна това писмо! Останал съм с няколко франка. От Едмонд не мога да искам, защото той не е получавал дори аванс срещу заплатата си. Храни се на кредит в гостилничката, съседна на работилницата, където са го ангажирали за механик.
Като се сещам за Едмонд, изведнъж ми става чоглаво.
Снощи му казвам:
— Едмонд, утре вечер ще има голяма демонстрация срещу мюнхенци, фашизма и Хитлер. Нали ще дойдеш?
Той ме гледа намръщено и повдига рамене:
— Ако ми кажеш: «Едмонд, утре вечер ще се води (1| ка с капитала на живот и на смърт, ето ти пушка и п рони, дохождаш ли?» — ще ти кажа веднага: «Дохо дам!» Ама да ходя на демонстрации, от които не излн нищо, да ме бият жандармеристите и да си изгубя рп(| тата, а след това да ме интернират на село — мерси! thil да дойда!
— Както искаш! — казвам. И повече не му прогоп рям.