Сега съм повече от сигурен, че този човек все няко ще стане собственик на работилница за ремонт на веЛ
Пристигам в секцията на Народния фронт за съпротш срещу фашизма, като преди това закусвам в насрещно бистро със сандвич и кафе. Останали са ми пари за пан тютюн, за вестници и за чашка коняк.
В секцията вече ме чакат секретарите на три поп антифашистки комитета. Започвам работа.
Точно по обяд влизам в кабинета на касиера и малко небрежно свалям шапка.
— Има да получавам нещо! — казвам. И със същата небрежност му подавам писмото на главния счетоводител.
Той прочита писмото със съсредоточено лице, слага го в една папка, а от друга папка изважда разписка и ми я подава.
— Това има да получавате! — казва той. — Разпишете се!
Пред очите ми се мяркат цифри. Поглеждам тази цифра, дето е изписана най—отдолу — и дъхът ми спира: 500 франка! Толкова, колкото бях получил в аванс. Сега само ще се разпиша и няма да получа сантим... Дявол да го вземе! ... Ами пари за онази желязна кутия «Дънхил», дето бяха обещал прибързано на портиера?
Касиерът поглежда разписката, която току—що съм разписал, награбва няколко пачки банкноти от касата, брои ги, после слага пачките отпреде ми, на гишето.
— Но какво ми давате вие? — гледам го изумено.
— Давам ви толкова, за колкото сте се разписали, господине!
Взирам се в цифрите и се мъча да не изглеждам идиот. Да, наистина, пред 500—те е изскочила, дявол знае как, една седмица! Готов съм да се обзаложа срещу докторската си чест, че одеве я нямаше тази седмица!
Касиерът, който се мъчи да не излиза от кожата си, сочи с пръст върху разписката и ми обяснява, че три операции по 2500 франка едната правят 7500 франка.
— Да, да! — кимам. — Толкова. Извинявайте, моля!
— Моля! — спира ме касиерът, преди да съм излязъл. — Има още нещо за вас. — Той ми подава един плик. — Заповядайте!
Отварямрям плика. Вътре — три банкноти по хиляда франка и визитната картичка на Клод Албен, манифактура на едро. «Почерпете се за здравето на моята дъщеря Бета, чисто око така чудесно оперирахте!»
— Струва ли си да взема това? — казвам, като тупам пренебрежително по банкнотите.
— Вземете ги! — кима ми насърчително касиерът. — Той ви ги изпраща с благодарност и от сърце. — И маха с ръка: — Впрочем това за него е нищо!
Излизам навън и макар времето да е вълшебно, главата ми като че ли малко се върти. Десет хиляди и петстотин, та аз съм почти милионер! Милионер, като се има предвид, че една средна заплата тук не надхвърля 700 франка!
И смятам: 5000 франка ще внеса във фонда на Народния фронт за съпротива срещу фашизма. С останалите ще купя подарък на жена ми, картина от някоя изложба и ще се върна през Италия, да видя музея Uffici във Firenze.
В улисии около новите комитети не ми остава време да wlожа парите си в някоя спестовна каса.
Наближава седем часът и аз тръгвам към Плас Конкорд, където ще се състои митингът. Предвидено е след митинга да се проведе демонстрация по Шан—з—елизе. Влизам в огромния площад, той вече кипи от развълнуwan народ. Пробивам си път към градините на Тюйлери — пред входа на парка ще говорят ораторите. Най—после се добирам до стъпалата на входа — пред очите ми се е разляло безкрайно море от народ — чак до Триумфалната aрка в далечината. И изведнъж се разнасят бурни ръкопляскания, сякаш вълни на истинско море се разбиват в гигантски вълнолом. Ораторът, председателят на Фронта, стъпил върху гърбовете на яки мъже, започва да говори. През ехтежа на честите ръкопляскания дочувам:
«Граждани! Отечеството е в опасност! ... Демокрацията е в опасност! ... Над родината ни са надвиснали черните облаци на фашизма... Не, на Хитлер! ... Не...»
Наблизо изтрещяват изстрели — стрелят цивилни полицаи. Напоследък това често се случва — едва е почнал митингът, и предварително дислоцираната полиция се нахвърля бясно и на хайки срещу демонстрантите. Така става и сега.
— Долу фашизмът, долу! — реват хиляди гърла по статуите на Съгласието. Море от юмруци се надига:
— Долу!
Вече нахълтват полицейски коли, които се задават откъм Шан—з—елизе, гърмят мотоциклети откъм Арк Карусел, чаткат копитата на коне — конен ескадрон си пробива път откъм Риволи.
Отвсякъде сме обградени. Закипява обичайният бой юмруци срещу палки, човеци срещу настървени коне, извадени саби святкат под меките лъчи на току—що запалените фенери. Невъобразима каша от гняв, удари, псувни, рев. В човешкото море са се влели реки от отровни униформи, а то не ги приема, иска да ги изхвърли, но е безпомощно, гумените палки и тъпото на сабите побеждават.
Отправям се бързешком към Риволи, доколкото може да се бърза сред това множество, гонено и блъскано от всички страни. На ъгъла с оградата на Тюйлери двама полицаи са уловили за китките една млада жена по летен, виолетов костюм, а тя се мята в ръцете им, върти глава и безпомощно се оглежда. Като ме вижда наблизо надава вик на давещ се човек: