— Другарю, помогнете!
Каква мъка и надежда в този вик!
Не мисля нищо, няма време за мислене. Една сляпа сила ме извръща, друга сляпа сила ме хвърля срещу полицаите. Замахвам по челюстта на единия, другият протяга ръка за кобура си, но аз го ритам по корема и той се просва на паважа при другаря си. После хващам за ръка жената, тичешком притичваме през платното на Риволи, открило се е малко пространство пред нас, и ето ни на другия тротоар. Насреща ни бляска витрината на бижутериен магазин, отварям вратата и пропускам жената пред себе си. Масивен мъж застава насреща ни, с ръка в десния си джоб. Навярно вардиянинът.
— Не може човек да купи едно бижу на жена си! — възмущавам се на висок глас. — Докога наистина властта ще търпи тия безредици!
— Вие за покупка ли сте дошли, господине? — пита вардиянинът, като ме проучва от главата до петите.
— Нима си мислите, че съм дошъл да разговарям за времето и за Хитлер, господине?
— Не. моля ви... Какво по—специално ви интересува вас и мадам?
— Ами... Днес е рожден ден на жена ми, нали разбирате?
— Заповядайте в съседното отделение! Там са накитите, а тук показваме часовници и канцеларски работи.
Оглеждам се за миг и скришом и деликатно стискам пръстите на жената. Намираме се в едно преддверие на Ваалдовия??? храм, където благородно сияе цветът на златото. В съседното отделение е истинският храм. Пристъпвам напред, като си даваме и двамата вид на хора, които не се учудват от никакво злато и от никакви диаманти.
И сърцето ми трепва като подплашена птица: оттатък, зад нас, масивният мъж вика на някого, който е отворил вратата на магазина и наднича вътре:
— Моля, затворете! Не смущавайте клиентелата ни, най—после!... Фиш!
Кой знае защо и двамата въздишаме от облекчение. И двамата се усмихваме едновременно. Двете продавачки ослепително бели престилки мислят, че се усмихваме на тях, и ни отговарят с усмивки, ослепителни като престилките им:
— Заповядайте, мадам, господине!
— Мадам и господинът се интересуват от накити! — Чуваме от преддверието гласа на масивния мъж.
Любезното «заповядайте» се слива умопомрачително с блясъка на скъпоценни камъни, за които съм чел само в книгите. Но все пак разпознавам нещо.
Показват на «мадам» огърлици, колиета. Лампите така са поставени на тавана, че светлината, която иде от тях, запалва огърлиците и колиетата и те горят, искрят, излъчват разноцветни сияния като в приказки от «Хиляда и една нощ».
— Понеже мадам е синеока, това колие ще й отива отлично! — мило чурулика една от продавачките. — Харесва ли ви, мадам? Червено и синьо.
Колието е от три реда млечносинкави опали, оцветени в отпуснатата им част с мънички, като капки на роса рубини.
— Харесва ли ви, мадам?
— О! — лицето на «мадам» изведнъж е станало тъжно. Тя гледа опалите и рубините и тъжно се усмихва. Така човек би се усмихнал, ако някой му каже: «Искаш ли да купиш и да имаш завинаги тази чудесна лунна нощ? Така се усмихва «мадам». И аз откривам изведнъж, че е хубава и че прилича малко на жена ми. — О! — повтаря «мадам».
Сърцето ми се свива от това тъжно—замечтано «О!»
— Добре! — казвам. — Щом като колието ти харесва, ще го купя с удоволствие. Колко франка струва това колие, госпожице? — обръщам се към продавачката.
— Десет хиляди и петстотин франка, господине!
За миг потъвам в някакво небитие, където няма ни звук, ни светлинна. Като в кома. Но комата продължава, слава богу, само миг—два. Все пак не струва колкото една лунна нощ или колкото усмивката на «мадам»!
— Десет хиляди бих дал! — казвам.
— Бъдете любезен, господине, да почакате един момент! — кимва ми продавачката. — Ще попитам управителя дали може да ви се направи една такава отстъпка.
Докато тя се бави, «моята» жена се обръща с пребледняло лице към мен и шепне съвсем, съвсем тихо:
— Вие сте луд! Опомнете се!
Аз повдигам рамене и разсеяно гледам блещукащите накити под дебелото кристално стъкло на витрината.
Продавачката се връща и казва, че шефът бил съгласен да направи тази отстъпка само защото мадам имала днес рожден ден. После тя ни кани да поседнем в един кът, докато огърлицата бъде опакована и докато счетоводството изготви фактурата. Едно тъничко девойче ни поднася в две кристални чашки златист коняк и от името на господин управителя пожелава на мадам много щастие. Когато оставаме сами, «мадам» пак повтаря: «Вие сте луд, луд!», но предишната бледност се е отдръпнала от лицето й. Дори една чудна розовина е избила по бузите й и на мен ми се струва, че тя съвсем започва да прилича на жена ми.