Косато преписът бил завършен, приятелите решават да предадат този старинен ръкопис на френската Национална библиотека, първо: за да получат срещу него малко пари, колкото да им стигнат, докато всеки от тях уреди задоволително работите си; и, второ: за да стане ръкописът достояние на света и преди всичко на специалистите медиависти.
Но в Париж, господине, приятелите нямат шанс. Дълго време вашият баща не може да се свърже с хората, които му трябват, моят баща не успява да си намери работа, а някакъв експерт от Националната библиотека направо ги отчайва. Той им казва, че ръкописът не е автентичен, а е препис, направен по средата на XVI в,, и че в описаните събития и случки имало много малко историческа достоверност, а много измислици. И предложил за тази безценна книга някаква съвсем нищожна цена. Много години по—късно баща ми споменаваше, когато се отваряше дума за ръкописа, че оня експерт навярно ще е бил човек на някакъв католически орден и че ще да му е било внушено да даде отрицателна оценка за книгата, тъй като тя съдържала много ужасни неща за Инквизицията и за папа Инокентий III, който вдигнал кръстоносния похсд срещу Окситания.
Нашите приятели, макар и вече разколебани и с малко надежди в сърцата си, тръгнали да предлагат книгата, където случат, още повече че през тия дни били останали вече окончателно без пари. На края се намерил един книжар от Монмартр, който им предложил цена, малко по—висока от тая, която им предлагали букинистите край Сена. Понеже нямал в момента «налични», книжарят помолил приятелите да му донесат ръкописа на другия ден. Но на другия ден ръкописът изчезнал. Ключът от стаята бил у тях, самата стая се намирала на третия етаж, за да можел някой да проникне през прозорците, портиерът се кълнял, че никой не бил дохождал да ги търси, а чистачката на етажа била през тоя ден в седмичния си отпуск, тя изобщо не била се вестявала в хотела. Но тъй или иначе, книгата се била «изпарила». Слава богу, че преписът на баща Ви си стоял непокътнат в куфара му, между скъсаните му ризи и няколко броя испански републикански вестници...
До ден днешен никой не е виждал стария ръкопис и никой не е чувал нищо за него. Баща ми упорито го търсеше до края на живота си. Впрочем на него му провървя. Той постъпи на работа в една квартална работилница за ремонт на велосипеди, беше майстор в тоя занаят. Когато старият собственик на работилницата почина, баща ми я откупи и постепенно се замогна.
Малко време преди смъртта си баща ми поиска да се закълна, че ще продължа търсенето на старинния ръкопис. В младите си години обикалях букинистите, старите затънтени книжарски магазинчета в покрайнините, дори ходих да се ровя в родния си край, някогашната непокорна и горда Окситания, посетих Алби, Каркасон... Сетне сложих кръст на тази работа, защото се уморих и защото ме налегнаха други грижи. Да си хирург в държавна болница, и то в Париж, не мислете, че е лесно!
Като прочетох в бюлетина за предстоящото Ви гостуване в нашия институт, господине, изпитах вълнение, каквoтo съм безсилен да опиша с думи. Странното е, че аз Ви познавам само по име, а имам чувството, че ще се видя със свой близък родственик или с приятел, с когото сме другарували още от детските си години. Очаквам сякаш един отдавна познат и скъп човек. Хайде, колега по рязане на мозъци, още повече че сте и професор в тази работи. можете ли ми каза в коя гънка на мозъчната кора и къде по—точно се пораждат подобни чувства — нали всичко това е химия и биотокове? Аз режа мозъци от двайсет години и си мисля, че това ще е освен химия и биотокове и едно тайнство същевременно, в което никой от нас, човеците не е проникнал и едва ли ще проникне някога.
Не се съмнявам, господине, че някой от вашите специалисти филолози е превел още по времето на баща Ви окситанските текстове. Горя от нетърпение да чуя от Вас за какво става дума в ръкописа, какви тайни крие за нашия край и какво отношение има към нашето семейство. Моят баща казваше на смях, че е възможно някой бугр или окситанец с бугърска кръв в жилите си да е автор на ръкописа, проникнал в семейството на Бернаровци чрез несъкрушимата сила на любовта. Или може би в ръкописа се загатва за митичното съкровище на катарите, изнесено скришом от Монсегюр, или за още no—митичната чаша на Граал? Аз съм прекарвал ученическите си ваканции из тези места и неведнъж съм слушал от по—стари хора от народа какви ли не предания и легенди за «златото» на Монсегюр... Но и версията на баща ми, макар и основана на предположения от емоционален характер, не е за изхвърляне. «Защо — казваше той — не ме измъкна от обкръжение при Бургос не друг, ами българин? В нашия батальон — казваше той — имаше немци, италианци, португалци, сърби, чехи и колкото щеш французи, но реши да жертвува живота си за мен не някой от тези иначе добри и храбри момчета, ами българин?»