— Хайде — вдигам чашката си. — Как се казваш?
— Мари.
— Хайде, Мари, да носиш със здраве огърлицата!
Изпивам коняка на един дъх. Той е малко, но е дяволски силен, веднага го усещам в главата си.
Мари едва докосва устните си до коняка.
— Къде работиш, Мари?
— Продавачка съм в «Лафайет». Ако не бяхте ме избавили от ония там, веднага щяха да ме уволнят! Но защо ви трябваше да правите тази глупост? Да не би да харчите чужди пари?
— Не ви ли се струва, че ме обиждате, Мари?
— Боже мой, но богаташи не идват на такива демонстрации, богаташи не се бият с жандармеристи заради никакво си момиче!
— Вие сте хубава, Мари, не се подценявайте!
Тя ме поглежда тревожно, но в тоя миг пристига продавачката. Моли ме да отида при касиера. Плащам. Давам на Мари кутията с колието и благодаря на продавачката.
В преддверието масивният мъж ме спира:
— За бога, господине! Не бива мадам да носи открито такава скъпа вещ! Има всякакви хора!
Завиваме бързо по първата успоредна на Риволи, за да се махнем час по—скоро от опасния Плас Конкорд. За щастие, насреща ни се задава едно празно такси и аз го спирам.
— Къде живееш, Мари?
— Защо? — пита тревожно Мари и по лицето й като че ли минава сянка.
Отворил съм вратичката на таксито и тя влиза вътре.
— Защото искам да вечеряме някъде в същата посока, където живееш! — казвам.
— Към гарата Сен Лазар! — кимва тя на шофьора.
— Над станцията Трините, под Питал, има хубав ресторант—бар — казва услужливо шофьорът.
— Добре, карайте за този ресторант—бар! — съгласявам се и си мисля за сянката, която мина по лицето на Мари, когато я запитах къде живее. «Навярно е сметнала, че си правя устата да спя с нея!» — минава ми през ум. И се усмихвам, защото за спане беше помислила първо тя. Аз изобщо не бях помислял за никакво спане, когато я попитах къде живее.
Ресторант—барът е първокласен и портиерът се двоуми дали да ме пусне вътре с моя спортен, пепитен костюм, но аз му мушкам в ръката една десетфранкова банкнота и той престава да се колебае.
— Да ви кажа откровено, нямам никаква охота за вечеря! — въздиша Мари. Тя е смутена и говори с тона на виновно дете.
— Тогава ще слезем направо в бара и ще си поръчаме закуски — казвам. — Това ще е дори по—приятно!
Сядаме на маса по—близо до оркестъра. Оркестърът е струнен, свири танга и валсове от класици. Поръчвам на келнера малко уиски за Мари, ракия от смокини за мен и бутилка шампанско. И повече закуски. Някое време седим мълчаливо. Оркестърът изпълнява «Les patineius4» от Емил Валдтойфел, така пише в листата—офис. Тоя сецесион бях чул за първи път през зимата на 1932 година, когато отивахме на разходка в Борисовата градина с първата ми жена Юлия. Валеше сняг, на езерото Ариана стотици кънкьори се пързаляха под звуците на «Les patineurs».
Келнерът донесе закуски, сред които и козе сирене, поръсено с черен пипер, което ми напомни Монферие, плевника и Луиза по бяла риза и червена фуста, напръскана със сини цветчета.
Наливам си от смокинената ракия, слагам лед в уискито на Мари и се усмихвам — навярно на спомена си за Юлия, защото оркестърът свиреше «Les patineurs».
— Наздраве, Мари! — докосвам чашката си до чашката на Мари.
— Няма да пийна и глътка, нито ще вкуся дори xaпка, преди да сте ми разказали за себе си и откъде имате тия пари!
Изпивам ракията си и с малко думи й разказвам: че съм доктор, че се връщам от Испания и че «тия пари» съм спечелил лесно от няколко инцидентни операции в частната клиника на доктор Морис Бруйя. Казах й, че през следващите една—две седмици се надявам да спечеля още, тъй че да не се опечалява заради тия «някакви» десет хиляди.
— И най—важното, Мари — завършвам, — ти страшно приличаш на жена ми. Сякаш си нейна сестра.
— Така ли? — казва Мари и се усмихва с някаква неопределена усмивка.
Оркестърът свири аржентинско танго.
— Хайде да потанцуваме! — изправям се, преди да съм я попитал дали желае.
Но тя изглежда, че желае. Извеждам я на дансинга, и деликатно се старая да не я усещам много до себе си. Но тя, почувствувала старанието ми, иска да ми благодари и доверчиво сама се притиска.
Преди да излезем от заведението, се сещам за моя портиер и моля келнера да ми донесе една желязна кутия «Дънхил». «Сега всичко е в ред» — мисля си и когато излизаме на улицата, питам Мари къде живее. Тя споменава улица «Сен Лазар» и пак усещам в гласа й тревога.
— Близко е, ще те изпратя! — казвам й и я улавям под ръка. — Не бива да се връщаш в никакъв случай сама!