Тя мълчи. Разбира се, че не е удобно да се връща сама в този късен час! Пред входа на сградата тя ме пита аз къдеживея. Като чува думата Evry, извиква от изненада.
— Но това е на края на света!
Обяснявам й, че не е чак на края на света и че се надявам да срещна такси, но тя клати глава.
— Наближава полунощ, а вие трябва да спите. Представете си, че утре ви извикат за операция, как ще оперирате недоспал?
— Все някак ще се справя! — казвам. — В Испания свикнах на безсъние.
— Слушайте — усмихва се смутено тя, — аз имам една кухничка до стаята си. Ако ми обещаете, че ще се държите почтено, елате, ще се премъчите някак до утре сутринта! В кухничката има твърдо легло.
— Допускаш ли, че няма да се държа почтено? — казвам и се смея от сърце и на глас.
Ето как се намерих на миндера й. Съвсем почтено й пожелах «лека нощ», а тя затвори вратата. Лежа и чувствувам как умората притиска очите ми. В просъницата чувам мелодията на «Les patineurs», тя като че ли долита от много, много далеч.
Не се е ръзсъмнало, както трябва, но усещам стъпките й, тя шета боса наоколо, за да не ме събуди. Поглеждам я крадешком — по халат е, налива спирт в нисък триножен спиртник. Протягам се леко и я улавям за ръка:
— Добро утро, Мари! Наспа ли се добре!
Тя се смущава, изчервява се силно, издава се неволно че не е спала добре. И за да скрие смущението си, започнва да ми разправя, че искала да ми приготви закуска, преди да се събудя. И изведнъж ме пита, ни в клин, ни в ръкав, дали наистина прилича на съпругата ми.
— Както си приличат две капки вода! — уверявам я.| Пресилено е, но думите като че ли сами изхвърчат от устата ми.
— А вие обичате ли я много?
— Разбира се! — Съзнавам, че много лесно и бързо се съгласявам, че пак пресилвам донякъде думите, с които й отговарям. Имам чувство, че се плъзгам по някакво нанадолнище, което води направо за ада.
След като е чула, че обичам съпругата си, с която си приличали като две капки вода, тя сяда на миндера, навежда се и ме целува. Огнена вълна ме залива, волята ми се топи. Отвръщам на целувката й и леко дърпам единия край на шнура, с който е превързала халата си.
Готови сме да излизаме. Подавам й кутията с колието:
— Сложи го за миг на шията си, да видя как ти отива! Тя се изчервява, дори още по—силно, отколкото одеве.
— В никакъв случай! — Протяга ръка и отблъсква кутията, сякаш вътре има хлебарка, а не колие. — В никакъв случай! — повтаря тя. — Аз и без туй нямаше да взема това, но сега... Но сега — никога!
«Дали пък не ми разиграва сцена на прекалена почтеност» — минава нещо като сянка през душата ми.
— Добре! — вдигам рамене. — Сега вземи колието, пък после прави с него каквото щеш! Можеш да го върнеш на бижутера например. Продай го за десет хиляди, но му се порадвай някой и друг ден!
— Вземи си обратно това и да тръгваме! — започна да се ядосва Мари.
— Продай го на бижутера за десет хиляди! — настоявам и смътно чувствувам, че съм прекрачил някаква граница. — Внеси във фонда за съпротивата пет хиляди... Приемливо е, нали?
— За бога, не ме обиждайте повече! — проплаква Мари.
В очите й наистина се появяват сълзи.
Прибирам си кутията. Имам вече две кутии — другата с «Дънхил» е на моя портиер. Той няма да се откаже, повече от сигурен съм, но от това на сърцето ми не става по—топло.
Сърцето ми изстина жестоко, когато загубихме от Франко в Испания, облъхна го студ, когато се разделях със семейство Бернар в Монферие; отново го лъха студ сега, когато Мари ме гледа с обидени и просълзени очи. Като че ли над сърцето ми веят ветрове на зимен сезон.
8
Хубаво казано, макар и малко романтично — «ветрове на зимен сезон»! Ах, рицари на 30—те години! ... Сърцето на баща ми изстинало жестоко, когато републиканците в Испания загубили битката срещу Франко — това го разбирам, нали е бил интербригадист. Но да го лъхне студ заради една Луиза и друг студ за една Мари, че не му взела подаръка — е, това ми се вижда прекалено. Виж ти какви били тия рицари от 30—те години! Бият се като лъвове край Толедо, Сарагоса, Бургос, Валядолид, и бягат като последни страхливци пред една Луиза и насълзените (уж) очи на някоя си Мари ги хвърлят в обятията на мирова скръб... О, рицари на отминала епоха, времето, което ни разделя, изглежда отдалечено от нашето на астрономическо разстояние, а то се измерваше, доколкото си спомням, с някакви си невъобразими парсеци!
Оставих ръкописа на леглото си и рекох да се поразходя из салона. Направих едно кръгче, две, но ми доскуча, къщата ми се стори като напусната, затова излязох на двора, макар да усещах краката си несигурни. Седнах на скамейката, точно срещу люляците. Едно време седяхме тук с Ана, преди тя да замине за Толбухин, обикновено привечер, когато се завръщахме от работа. Тя ми разказваше за грижите си и за разни случки в Института по селекция, за планове и разработки, а аз пушех лулата си и слушах. Понякога и аз й разказвах нещо, но повече обичах да слушам. Случваше се да се заплесна в свои мисли, а тя говореше, говореше, докато забележеше, че духом не съм при нея. Тогава млъкваше и аз се сепвах. Целувах я, за да изкупя вината си, а тя не отвръщаше на целувката ми. Цупеше се. Е, оставях я да се цупи. На жените е позволено да се глезят, когато са на 29 години, а мъжът на 39. Мъжът на 39 години има винаги някакви свои проблеми, които не са интересни за съпругата, затова и улисията му е оправдана. Пък тя, ако не разбира тия неща, по дяволите!