Седях така и си мислех в тоя привечерен час как ще се е държал баща ми, когато майка ми, седнала до него на същата скамейка, му е гукала за какво ли не? Навярно ще да я е целувал от време на време по ръцете или над лакътя, ако е била по къси ръкави, внимавайки да не изпусне една—едничка нейна дума! Ах, това ми изглежда като някогашна илюстрована картичка от времето около Първата световна война: едно сърце, а в него — влюбени, допрели главите си един до друг, усмихнати и щастливи!
Спомням си сега, че по онова време тия люляци бяха млади, в най—голямата си сила. Жена ми ставаше понякога от скамейката и отиваше да завре главата си сред вейките им, дори ги прегръщаше, опивайки се сякаш от сладкия им мирис. Аз не бях завирал никога главата cи сред вейките им, не ми беше дохождало на ум и в тоя час си рекох, как ли пък миришат съвсем отблизо тия цветове? Станах и предпазливо пристъпих, сякаш бях в чужда градина и се готвех да кърша клони от чуждо дърво! Предпазливо пристъпих, мушнах глава сред вейките и дълбоко вдъхнах сладкия аромат. Концентратът от люлякова миризма замая тутакси главата ми. Изпитах желание да си отхапя един цвят или да се мушна цял в храста. Какво ли не изпитва човек в замаяно състояние!
Не направих, разбира се, нито едното, нито другото Върнах се гузно на скамейката и поседях в сгъстилия се здрач още някое време. Имах чувството, че съм извършил нещо недостойно за зрял човек, и се утешавах, че никой не беше ме видял все пак. А люляковият мирис, дявол го взел, като да беше заседнал в душата ми и аз реших да го пропъдя с една лула хубав тютюн.
Влязох си отново в къщи и запалих всичките лампи да е много светло и да не изглежда къщата пуста. Аз бях до оня ден сам, но това идиотско чувство за пустота ме спохождаше сега за първи път. Може би то извираше от неуредиците около сърцето ми, от неравния ми пулс, който ту зачестяваше, ту отслабваше като лошо центриран мотор.
Обиколих салона няколко пъти и очите ми бяха все в телефона. Като че ли очаквах някой да позвъни всеки момент. Но никой не звънеше. Телефонът мълчеше като умрял. Дигнах и свалих слушалката няколко пъти — не беше умрял, издаваше на равни интервали своя безучастен сигнал. Ту—ту—у! Ту—ту—у!
Имах толкова приятели в клиниката. Един от тях да знаеше — мислех си, — че ме е налегнало идиотското чувство за самота, непременно щеше да ми се обади. Та с един ли бях пил бира в кръчмата «Под липите»? Но кой ли можеше да подозира? Смятаха ме навярно за болен и нали бяха доктори, знаеха, че са ми необходими спокойствие и тишина.
Отчупих си няколко залъка хляб, повече не ми се ядеше, и побързах да се измъкна от трапезарията. Неразтребената маса ми напомняше за оня последен жител на напуснатата планета.
Загасих лампите, прибрах се в кабинета си и се заех отново с ръкописа. Колко по—ведър изглеждаше животът на баща ми!
София, есента, 1939 г.
Не водя редовни записки. Има какво да отбелязвам, но събитията не са весели и не ми се иска да ги преживянам втори път. И ако все пак взимам молива понякога, правя го или за закалка на нервите си, или за да остана насаме със себе си и да помисля спокойно за някои неща.
Не е весело наистина. Ни в къщи, ни навън. Навън фашизмът се е развилнял открито, грубо, но нашенски. С особена стръв и ярост преследва, разбира се, комунистите. През няколкото месеца, откакто съм тук, военните съдилища са осъдили на разстрел десетки войници и цивилни, гражданските съдилища са изпратили на бесило други десетки млади хора, хиляди са под следствие и по затворите. Животът поскъпва всеки ден, със стажантската заплата на жена ми едва свързваме двата края. Аз не печеля нищо, защото за своеволно «отлъчване» в чужбина съм осъден условно на една година затвор и лишаване от професионални права. Пък и в отношенията ни със Соня нещо скърца, не върви.