Но за да не нарушавам принципа за последователност и за да не върви разказът ми съвсем в галоп и схематично, ще продължа записките си с едно кратко връщане към парижките времена:
След като се разделихме с Мари и си дадохме дума повече да не се срещаме, аз се отбих в бижутерийния магазин и там приеха обратно колието си, но с един отбив от две хиляди франка. Помолих ги да се задоволят с хиляда, но управителят на магазина отказа: за «вреди и загуби», дето връщам «стоката», фирмата губела дори повече от две хиляди!... Волею—неволею, съгласих cе Продадох колието на бившите му собственици за осем хиляди.
Преди да взема автобуса за Evry, отбих се в Централния комитет на Фронта за борба срещу фашизма и внесох 5000 франка. Седемдесетгодишният Пол Робен, един от секретарите, просълзен, ме разцелува и каза, че жестът ми е достоен за името на моя съотечественик, великия антифашист Георги Димитров.
Парите, които ми останаха, не бяха много, като имах пред вид пътя до България, който си бях избрал. Но да се завърна от дългото си странствуване, без да занеса на жена си поне един скромен «сувенир» — ако го бях направил, щях да падна в собствените си очи и като човек, и като мъж. Затова се отбих отново в «моя» бижутериен магазин на улица Риволи. Защо избрах пак този Mагазин — не бих могъл ясно да отговоря никому, дори на себе си. Може би защото вчера бях се спасил в него от жандармеристите, може би поради спомена си за Мари. Има запознанства случайни и кратковременни, но човек ги носи в душата си цял живот...
Когато влязох отново в магазина, пазачът ме изгледа озадачено и същевременно тревожно, а двете продавачка красиви като рекламни картинки, ахнаха на глас: «О, господинът! Пак господинът!»
Вях в добро настроение и рекох весело:
— Този път искам накит за истинската си жена, но да не е по—скъп от 700—800 франка!
— Чудесно! — плесна с ръце «моята» продавачка. — За истинската жена избирате подарък за 700—800 франка, а за малката, за приятелката, купувате, без много да му мислите, за 10 000!
— Вчерашната госпожица не ми беше дори приятелка! — махнах с ръка. — Срещнах я случайно на улицата! — Тъй ли? Но тогава да изляза аз на улицата и вие да ме срещнете случайно? Ще ми купите ли бижу за 10 000?
— О, госпожице! — засмях се и казах съвсем искре но: — С удоволствие бих ви подарил бижу за 10 000, но ми се свършиха парите. Сега разполагам само със 700—800 франка и мисля, че ще е честно, ако с тях купя нещо за действителната си жена!
В магазина стана весело, междувременно бяха дошли и други клиенти: една млада двойка и възрастен, елегантно облечен господин с посивели, мопасановски мустаци. Всички се засмяха с оня млад, закачлив и безгрижен френски смях от края на щастливите предвоенни години. В тия тревожни времена подобен смях можеше още да се чуе в увеселителните заведения от типа на Moulin rouge и разбира се, в богаташките магазини по Шан—з—елизе и улица Риволи, и в старите кафенета на Латинския квартал.
— Това е в реда на нещата! — каза господинът с мопасановските мустаци, като ме изгледа дружелюбно. — За съпругата — винаги акт на внимание от по 700 — 800 франка, а за приятелката, господи! В мое време не се скъпяха да хвърлят с лека ръка и по 50 000! Това бяха елегантни времена. Дамата с камелиите, господине!
— Обзалагам се, че ще купите нещо за 700—800 франка, господине! — подхвърлих закачливо.
— Недейте, господине, ще загубите! — отвърна с достойнство старият господин.
Показаха ми една брошка: някаква перла, украсена с аквамарини. Дадох си вид, че съм вещ познавач на тия камъни, и я взех. Соня беше руса и имаше сини очи.
Когато се върнах най—после в Evry, портиерът прие с резервирана любезност моя подарък. Той ми връчи един плик с клеймо «Районна префектура». Даваха ми срок до 4 часа същия ден да се явя при началника на префектурата.
Отидох при началника един час по—рано, за да не си губя следобеда. Той ме нарече с истинското ми име и аз не се учудих, в полицията човек не трябва да се учудва на нищо. Каза ми още, че съм минал нелегално испанско—френската граница и че от доста време живея в Париж с фалшив паспорт; че съм работел от доста време в еди—кой си район на Фронта за съпротива срещу фашизма, а това означавало, че съм се бъркал във френските вътрешни работи, което не било позволено за един чужденец. Поиска паспорта ми и сложи, където трябва, печата «Прекъсва се пребиваването му в страната. Краен срок за напускане... Граничен пункт...»
Казах му учтиво «Довиждане, господине» и в коридора прочетох: «Срок за напускане — 23 юни 1939 г.» V
Оставаше ми ден и половина — да си осигуря билет за италианския експрес, да предам работата си в комитета, да посетя за последен път музея на импресионистите и довечера — да хвърля от Монмартр прощален поглед на Айфеловата кула и на Нотр Дам...