Да, господине, много е възможно в изчезването на ръкописа да има пръст, както предположих вече, някоя организация от войнствуващи «во Христа» католици фанатици, такава организация, на която няма да бъде приятно документирането например на клането в град Безие.
Историята неизменно споменава за Албигойския кръстоносен поход, организиран от папа Инокентий III срещу катарите в Окситания. И легендата разказва,че когато папските войски влезли в града, командуващият кръстоносците попитал папския легат Арнолд Амори: «Ваше светейшество, кои от жителите на Безие да избиваме?» Папският легат отговорил—. «Колете хората наред, господ ще познае своите!» Ако подобно «християнско» милосърдие е било документирано в ръкописа много естествено и логично е да се предполага, че някои среди не са имали интерес тоя документ да се появява на бял свят, макар безумията на средновековието да са отдавна минали и заминали. Някои хора си дават отлично сметка, че историческата памет все пак струва нещо и в наши дни. Ако думите на Арнолд Амори, превърнали се вече в една «летяща» фраза, се окажат исторически верни, това би дало доста добри дивиденти за социалния прогрес и в наше време.
За съжаление, бащиният Ви препис на ръкописа е все пак само препис на изчезнал документ; всеки може да обвини преписвача, че е притурял и от себе си разни неща, а други неща е изменял, и той дори да беше още жив, не би могъл да се защити.
Що се отнася до Монсегюр, Вие, господине, трябва непременно да видите това място — и заради строгата му вълшебна красота, но най—вече за това, че там според преданията са се подвизавали и полагали усилия да променят света хора от вашето достойно за уважение племе.
Ще Ви срещнем с моята съпруга, когато пристигнете в Париж, с искрена paдocт!
Ваш
д—р Анри Едмонд Бернар
1
В долния ляв ъгъл на листа д—р Анри Едмонд Бернар беше означил адреса си, ул. «Вожирар» 17, и телефонния си номер. От тия два допълнителни реда сякаш се подаваше за здрависване една непретенциозна и приятелска ръка.
Оставих писмото на масата си, върху купчина други писма, разни съобщения и покани. Напълних лулата си и докато тъпчех тютюна и особено докато поднасях горящата кибритена клечка, почувствувах пръстите си неспокойни, несигурни, склонни да трепнат и тогава изведнъж усетих да избива по челото ми студена пот. «Хубава работа! — рекох си. — Сега ли, когато ми предстои такава операция!»
Операцията беше тежка, с тежки последствия и за мене самия поради много причини. Първо — целият колегиум на нашата клиника се колебаеше по отношение на хирургическата интервенция и препоръчваше други форми на терапевтика. Защо? Защото развитието на тумора даваше възможност на пациента да живее — теоретическа вероятност, разбира се! — още около две години. А интервенцията поради близостта на тумора до жизнено важни центрове — намираше се в областта на задната черепна ямка — можеше да предизвика незабавна смърт. Това бяха, както се вижда, мъчнотии от медицинско естество. Но оттук нататък започваха мъчнотии от «човешки» характер, които бяха по—сложни от самата хирургическа интервенция. Пациентът беше художник — много известен художник. Природата не беше се скъпила, беше му дала талант с пълни шепи. Сега той рисуваше един монументален триптих в току—що издигнатия Дворец на революцията. За да завърши окончателно работата си, бяха му необходими още две години — толкова, колкото му осигуряваше теоретическата вероятност. Хирургическата интервенция можеше, при благоприятен изход, да му даде още много години живот, но можеше, също така, да угаси живота му, както гасне духната свещица. Лично на него му беше омръзнало да живее в постоянна неизвестност и с чести адски главоболия, които го правеха да прилича на разтерзан от инквизиции човек. Аз настоявах за моментална интервенция (без да подценявам нито на йота рисковия фактор), по колегиумът начело с управителя на болницата проф. д—р Марков зае в случая, меко казано — колеблива позиция, Художникът беше знаменитост, беше любимец и приятел на най—първите хора в страната. Освен това електронно изчислителните машини, на които бяха дадени алгоритмувани медицинските и моралните съображения «за» и «против» операцията, категорично отговориха с «не». Те бяха против. Те предпочитаха художникът да живее е сферата на теоретическата «вероятност» и да завърши (евентуално) поръчания му триптих, отколкото риска да умре незабавно на операционната маса и поръчаният триптих да остане недовършен. Електронноизчислителните машини подкрепиха мнението на колегиума и на управителя. Според мен на електронноизчислителните машини им пукаше жилетката от страданията на болния, а колегиумът и управителят просто не желаеха да поемат отговорност.