И ако на везните, които уж сляпата съдба държи в ръката си, не бяха сложени моят престиж и желанието на нещастника да бъде опериран, управителят на болницата нямаше да разреши (макар и с «особено мнение») тази деликатна операция. Моето блюдо на везните натежа, защото аз съм хирург с име, викат ме и в чужбина да правя операции и да демонстрирам някои нови способи в «занаята»; и защото аз съм измежду малкото неврохирурзи в света, които в практика от двадесет години не са имали смъртен случай на операционната маса. Всички мои оперирани не бяха оцелели, умирали бяха после, след Ден, след два, но не защото моят скалпел беше рязал лошо, а защото се бяха появявали на бял свят фатални причини и последици, за които не носех (пък и нямах) пряка вина.
А защо лично аз хвърлях «ва банк» своя престиж и поемах на раменете си отговорност, каквато десет чифта професорски и доцентски яки гърбове отказваха да понесат? Познавах отскоро тоя художник, откакто сам беше дошъл една вечер при мен, за да иска съвет. Но познанството не играеше в случая никаква роля, зная много хора, за чийто живот не бих отишъл чак на такъв риск! Какво ме караше да играя «ва банк» за него и да поставям на една съвсем несигурна карта всичкия си престиж, спечелен не за година—две, а за цели двадесет години? Караше ме простото обстоятелство, че го обичах!
Обикнах го преди десетина години заради две негови картини. Способен съм да обикна един художник, не се чудете! Картините са мое «хоби», а живописта — любимо изкуство. Откъде такава наклонност у един доктор неврохирург, ще кажат някои Много просто, наследих тази нсклонност от баща си! За разлика от повечето днешни доктори мнозина от някогашните доктори, като баща ми, бяха поддържали постоянни и близки връзки с хората на изкуството. Баща ми например е другарувал е такъв особяняк художник, какъвто е бил Пейчо Георгиев, живели са някое време в една квартира. Възрастни сега художници са били по онова време чести гости на неговия дом. Та той ме научи да обичам картините и да ги ч е т а. Защото и картината, като книжката, трябва да се «чете», за да бъде възприета и разбрана.
Съвсем противоположни по дух, двете картини на моя художник, за които става дума, бяха майсторски нарисувани, с характерните за него едри и чисти мазки. Едната картина представляваше кът от Парка на свободата — «Езерото с червените рибки», но така изоставено, каквото беше през първите години след Девети септември, и в тоя си поетично занемарен вид, който имаше някога. Беше тиха, златна есен, кротък следобед, наоколо царяха пустота и тишина. Тук—там около езерото стърчаха пожълтели брези. Скамейки, на които никой не седеше. Но гърбом към зрителя се виждаше една скамейка и на нея седяха влюбени. Мъж и жена. Те бяха така нарисувани, в такава угнетяваща поза седяха, че у зрителя не оставаше кой знае какво оптимистично чувство. Личеше си, че в любовта на двамата беше се промъкнал вече червеят на отчуждението. Но художникът явно искаше да отиде оттатък своя сюжет, да каже нещо на хората. Според мен той казваше: «Този вид любов, мили хора, романтичният, колкото и да е тъжно, си отива вече! Този вид любов е като красивата, но тъжна есен. Напуска нашия свят.»Замисълът й не ме вълнуваше много, в различните исторически времена нервната система на хората различно е настройвала човешкия инстинкт за продължението на рода, това е отдавна известно. Имало е вакханалии, имало е идилични времена, имало е трубадурска любов, а после — буржоазна търговия с любовта. Младото днешно поколение е склонно към рационализъм. Ще дойде време и рационализмът непременно ще му загорчи. Кой може да спре кръговратите на историята и на човешките нрави! Та подтекстът на картината не ме вълнуваше много, но сюжетът ми напомни нещо «лично преживяно». Една любов през най—младите ми години. Може ли да се забрави някога първата силна любов! Когато след смъртта на баща ми се ровех в личните му вещи, намерих в най—затуленото място на последния му портфейл избледняла снимка на момиче едва ли имаше повече от седемнайсет. На гърба на картичката беше написано с химически молив «1914 година». Той беше участвувал в бунтове, въстания, революции, водел беше нелегален живот, скитал беше в чужди страни, но снимката на това момиче не беше загубил, споменът за първата му любов беше живял в сърцето му цял половин век!