Три дни поред ходих на тази изложба, а на четвъртия ден купих картината и тържествено я окачих в салона, над големия диван. Жена ми не хареса картината, тя по инстинкт заподозря нещо в сюжета й и тозчас още ме помоли с охладнял глас «да си я окача» в моя кабинет. Което сторих веднага и не без удоволствие. Намерих й място над прозореца, срещу бюрото си, да е винаги пред очите ми. И сега понякога я съзерцавам дълго време, гмуркайки се в спомените от ония вълшебни години.
Другата картина беше една чиста фантазия, но много вълнуваше. Поне мен ме вълнуваше много. Тя представляваше едно човешко море, устремено към далечен стръмен връх, облян зловещо от отблясъци на близки и далечни огромни пожари. След най—яростна, метежно—летяща вълна следваха други бурни вълни от хора, устремени към озарения от пламъци връх. Но към средата морето се успокояваше, вълните му напомняха на опашки от купувачи, които търпеливо очакват реда си, за да си купят някаква стока, а най на края... Най на края хората вървяха към оня връх с угнетяващо безразличие, както вървят чиновници, дошли да изпратят началника си до вечното му жилище. «Прогресът» — така беше кръстил художникът тази поразяваща творба.
Можех ли да не го обикна? Още тогава си казах, че ако не дай си боже някога стане нужда аз да му помагам, непременно и от сърце ще му се притека на помощ. И даволът като че ли беше ме чул.
Предстоеше ми да решавам обществено отговорна и важна за престижа ми операция, която на всичко отгоре беше свързана и с моето собствено отношение към човека, и ето че малко време преди да взема скалпела в ръката си, пръстите ми трепнаха по най—позорен начин!
Изправих се, за да ида до прозореца, да подишам свеж въздух и да порадвам очите си с хубостта на цъфналия жасмин и разцъфтелите люляци; това без друго щеше да помогне на нервите ми. В гоя миг, ставайки от стола си, очите ми отново се спряха върху купчината писма и покани. Под писмото на д—р Бернар се подаваше крайчецът на телеграмата, с която жена ми съобщаваше, че днес ще пристигне от Толбухин. За втори път това сиво късче хартия погълна очите и вниманието ми. Тя щеше да пристигне днес следобед, с втория самолет, който излита от Варна.
Беше седем часът, ранното слънце надничаше през ажурената желязна ограда на градината и огряваше с още хладната си светлина жасмините и бялорозовия люляк, които от ден—два бяха се натъфрили със сватбарски премени. Когато вчера зърнах жасмина, дойде ми на ум — по пътя на кой знае какви асоциации и неосъзнати чувства, — дойде ми на ум и изскочи тутакси пред очите ми «като на калейдоскоп» — както се е казвало по времето на баща ми — новата ни медицинска сестра Юлия. Тънка и същевременно пищна, слаба, но с добре закръглен бюст и по момичешки деликатен задник, с хитро изплъзващи се котешки, зеленикави очи, напръскани лукаво около гледците със златисти искрици, ето каква беше тази наша новодошла лъвица. Около нея поради ослепително бялата й манта и касинката й и дявол знае от какво още носеше се едно бяло сияние, седефено, досущ като млечната светлина, която излъчваше наоколо си разцъфтелият жасмин. А люлякът ми напомни — пак поради тайнствената и тъмна история на асоциациите навярно,— напомни ми мелодията на една песен, която някога, през младите години на майка ми, е била много популярна особено сред провинциалния женски свят. Понесе се в душата ми песента за белия люляк. Когато бях юноша, някои жени с преминала младост все още я пееха:
Люляк бял,
люляк нежно бял,
с моя първи блян цъфтял...
Сега жасминът и люляковият храст пак бяха пред очите ми, жасминът, обвит в седефена светлина, а люлякът — нежен и смутено усмихнат като девойче, което са целунали за пръв път. Те радваха очите ми също като вчера, но за разлика от вчера те радваха само очите ми, а вътрешно не ме вълнуваха, вътрешно не чувствувах очарованието им. Съвсем очевидно беше, че бях смутен.от трепването на пръстите си. Ако пръстите на неврохирурга не са абсолютно спокойни, преди да започне една деликатна и мъчна операция, той е напълно изваден от релсите; той трябва незабавно да установи къде по мрежата на нервната му система е станало «горещо», за да насочи нататък и без всякакво бавене изключващия апарат на волята си. Ако волята му не успее да изключи в едно най—късо време дразнителя или дразнителите на нервната му система — «причинителят на неспокойствието», — пациентът му без друго ще предаде богу дух още докато е на операционната маса с разтворен череп. Едно едва забележимо трепване на пръстите може да се окаже фатално за живота на пациента.